Besa e Djavo ("Да обичаш врага" №2)

Глава 4 - Утринната звезда бе паднала

СЪРАТНИЦИ, И ТОВА Е ЕДНА ОТ ЛЮБИМИТЕ МИ ГЛАВИ И ПРОСТТООО НЕ МОЖАХ ДА СЕ ВЪЗДЪРЖА ДА НЕ Я КАЧА И НЕЯ, ХИХИ.

НАДЯВАМ СЕ ДА ВИ ХАРЕСА И АКО Е ТАКА, ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ, ТАКА КАКТО ПРОСТО НЕ СТЕ ПОДГОТВЕНИ ЗА ТОВА, КОЕТО ПРЕДСТОИ.

ЕНИУЕЕЕЕЙ ЛОВВ ЮЮЮЮ

ЕНДЖООООЙ

*Дорунтина*

Бях изгубила представа за времето. Имах чувството, че съм затворена тук от цяла вечност и усещах как бавно полудявах и потрепвах и при най-малкия звук. Сънят беше забравен за мен, защото затворех ли очи виждах онези луди черни очи и о извратената усмивка на онова чудовище, която караше стомахът ми да се свива от ужас и отвращение. И не ме беше срам да си призная, че ме беше страх. Страх бледнееше пред ужаса, който изпитвах във всяка изминала секунда прекарана с това тъмно, студено и влажно място. Бях свикнала дори и с плъховете и паяците, които виждах да се разхождат около мен, защото се убедих, че има много по-страшни неща от тях. Като например него. Не знаех името му, но не исках и да го знам. Достатъчно ми беше, че щях да виждах да лицето му всеки път щом затворя очи докато съм жива. Ако изобщо оживеех, защото ако те не ме убиеха щях да го направя сама. Поне да сложа край на мъките си, защото не издържах на болката. Нито на физическата, нито на психическата. Животното опита да ме насили, но в мен дотогава бе останала някаква доза борба, защото успях да го ухапя, но си изпатих жестоко за това. Болеше ме и да дишам. Лявото ми око бе напълно затворено и го усещах да пулсира подобно на горната ми устна. Цялото ми тяло болеше. И дори и сега докато лежах на твърдото легло и се взирах в тавана със здравото си око отправях поредната молитва тате да дойде и да ме спаси от този ад. Не можех дори и да стана. Освен, че ме болеше, ме бяха вързали за рамката сякаш бях някакво нищожество. Като такова се и чувствах, защото бях напълно безпомощна.

Злокобната тишина бе пропукана от тихите стъпки в далечината, които щом чух се сковах. Стиснах зъби, за да не проплача гласно. Стиснах и очи, за да не гледам как той влизаше при мен отново, а колкото по-близко го чувах толкова повече ужасът ме завземаше. Стисках устни отчаяно, а тялото ми трепереше от страх. Чух вратата да се отваря и борбата ми бе напразна, защото един плач успя да се измъкне от мен.