Besa e Djavo ("Да обичаш врага" №2)

Глава 5 - Константин ме доведе

ПОЗНАВАТЕ СИ МЕ, РЪЦЕТЕ МЕ СЪРБЯХА ДА КАЧА ОЩЕ ЕДНА ГЛАВА И ЕТО Я И НЕЯ. 

НАДЯВАМ СЕ ДА ВИ ХАРЕСА И АКО Е ТАКА, ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ, ТАКА КАКТО ВИ ОБИЧАМ МНОГО, МНОГО, МНОГО, МНОГОООООО

ЕНИУЕЕЕЕЙ ЛОВВВ ЮЮЮЮЮ

ЕНДЖОЙЙЙЙЙЙ

*Дорунтина*

- Тина? Тина! Хайде, трябва да вървим!

- Т-тино? – изхълцах.

- Хайде, нямаме време. Трябва да се връщаме вкъщи. Мама те чака.

- Ти си добре? Ти си добре! – изхлипах щастливо. Господи, той беше добре! Нямаше му нищо. Беше жив!

- Добре съм, разбира се. Нищо ми няма. Хайде, бързо. – хвана ръката ми и двамата побягнахме без да се обръщаме назад дори и за секунда. Куршумите вече се чуваха само като далечен тътен. Най-накрая бяхме на улицата и той ме натика в колата пред нас и затвори вратата след като и той се качи. Гърбът ми залепна за седалката, когато автомобилът тръгна рязко и бързо, а после почти изцяло легнах върху него при внезапния десен завой. Беше свършило, Господи. Всичко беше свършило и си отивах вкъщи.

- Шшш, всичко свърши, Дорунтина. Отиваш си вкъщи. Всичко свърши. – свих се в топлата братска прегръдка и заридах още по-силно. Отивахме си вкъщи. Отново щях да бъда при семейството си и далеч от онова чудовище най-вече.

*Ардиан*

Ако можех да върна времето назад с няколко часа никога нямаше да го взема с мен. Но проклетата Беса, шибаната проклета беше неговият край. В момента, в който го видях как пада сърцето ми се разби. Можех да се закълна, че го чух и как се пръска. Момчето ми го нямаше вече. Детето ми го нямаше, умря спасявайки сестра си и аз бях виновен за това. Единствено и само аз. Трябваше да съм аз. Аз трябваше да бъда на негово място и аз да бъда този, който пое куршума, а не той.

Дорунтина поне беше заспала и проспа целия път до вкъщи. Не говорехме през цялото време. Не бях звънял и вкъщи, защото...не можех. Нямах силите да вдигна проклетия телефон и да кажа на жена си. Как се очакваше да го направя? Как се очакваше от мен да изрека тези думи, когато нямах силите да го направя. До преди се имах за силен, но сега...силите ми си отидоха в момента, в който видях сина си да лежи с отворени очи и локва кръв напълно безжизнен. И колкото и да ми се искаше да бъда силен за дъщеря си, жена си и Дритон – не можех. Душата ми отдавна не беше моя, а части от нея бяха при децата ми и жена ми, а сега тази част я нямаше и болеше.