Besa e Djavo ("Да обичаш врага" №2)

Глава 59 - Един нормален ден в семейство Адеми

РАЗДЕЛЯМ ТАЗИ ГЛАВА НА ДВЕ, ЗАЩОТО ИНАЧЕ БЕШЕ ПОЧТИ 4000 ДУМИ И НЕ МИСЛЯ, ЧЕ НЯКОЙ ЩЕШЕ ДА ИЗДЪРЖИ ДА ЧЕТЕ ТОЛКОВА МНОГО. 

НАДЯВАМ СЕ ДА ВИ ХАРЕСА И АКО Е ТАКА, ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ, ТАКА КАКТО АРДИАН СЕ ОБРИВА САМО ОТ МИСЪЛТА ЗА ТИНА И СТЕФАН В ЕДНО ЛЕГЛО, ХД. 

ЕНИУЕЕЕЙ ЛОВВВ ЮЮЮЮ

ЕНДЖООООЙ

          *Аделина*

Най-накрая всичко беше свършило. Дъщеря ни си беше вкъщи, Ардиан също беше добре, макар, че не бях особено доволна от факта, че бе избягал от болницата, но поне беше добре. Все още не ми бе простил напълно факта, че не му бях казала за Тина, но така сметнах за добре. Тъкмо бе излязъл от почти тримесечна кома, нямаше как да му кажа при положение, че знаех, че щеше да хукне да я спасява. А, и не исках състоянието му да се влоши. Може и да беше грешно от моя страна, но така сметнах за добре. Важното беше, че всичко е наред и всичкото това нещо вече спокойно можеше да остане зад гърбовете ми. За пръв път от толкова време насам вечеряхме всички заедно като семейство, макар и да имахме едно ново попълнение. Е, поне според Ардиан. Все още не бе особено възхитен от факта, че Тина и Стефан са заедно, но щеше да свикне все някога. Е, не очакваше че ще спят в едно легло, но и с това щеше да свикне. Бяхме си легнали малко след тях, но той така и не можеше да спре да пуфти и да се върти и леко започваше да ме изнервя.

- Какво ти е? Защо си толкова неспокоен? – накрая не издържах и го попитах, а той изпуфтя отново.

- Побърквам се.

- Защо?

- Защото тези двамата са в едно легло.

Мда, имах някакво усещане, че безпокойствието му се дължеше именно на това.

- Арди...- погледнах го укорително. – Тези двамата отдавна не са деца и се подразбира, че щом са заедно ще спят в едно легло.

- Това не го прави по-малко дразнещо. – изгледа ме като сърдито теле, а аз се засмях.

- Ти се радвай, че са вкъщи, а не се крият като нас по чужди държави. Да ти припомням ли ние на техните години какви ги вършехме? – усмихнах се на милите спомени, които се завъртяха като на лента в главата ми. Сякаш беше вчера, когато той ме отвлече и ми завъртя главата, а от тогава всъщност се бяха минали повече от двадесет години. Ех, хубави времена бяха.