Besa e Djavo ("Да обичаш врага" №2)

Глава 6 - Besa e Kostandinit

ЗДРАВЕЙТЕ, СКЪПИ УАТПАД СЪРАТНИЦИ! КАК СТЕ ДНЕС? НАДЯВАМ СЕ ДОБРЕ. 

КАКА ВИ Е ТУК С НОВА ГЛАВА И СЕ НАДЯВАМ ДА ВИ ХАРЕСА, ЗАЩОТО НИ ПРЕДСТОИ ДА СЕ ЗАПОЗНАЕМ С ДРУГАТА ЧАСТ ОТ РОДАТА НА АРДИАН, КОЯТО В ПЪРВА КНИГА ТАКА И НЕ ПРЕДСТАВИХ, НОООО ЗА ТОВА СА ИЗМИСЛЕНИ ВТОРИТЕ ЧАСТИ, ВСЕ ПАК, ХД. 

АКО ГЛАВАТА ВИ Е ХАРЕСАЛА, ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ, ТАКА КАКТО ВЪЗПИТАТЕЛНИТЕ МЕТОДИ НА АРДИАН СА ЕДИН ПЪТ. 

ЕНИУЕЕЕЕЙЙ ЛОВВВ ЮЮЮЮ

ЕНДЖОЙЙЙЙ

*Дорунтина*

Беше истина. Господи, беше истина. Така ми се искаше това да беше просто сън, но дълбоко в себе си знаех, че не беше. Искаше ми се да е един ужасен кошмар, но не беше и сега опяваха малкото ми братче. Малкото ми братче, което жертва себе си, за да спаси мен.

Когато се събудих сутринта не подозирах, че веднага след това ще правим погребение. Още по-малко пък, че то ще бъде на брат ми и честно казано искаше ми се да не се бях будила. Не можех. Не можех да бъда тук, защото ми призляваше. Призляваше ми докато гледам ровът, призляваше ми да гледам и увитото с бял чаршаф тяло. Призляваше ми и това да гледам как хората идваха и ни се поклоняват с ръка на сърцето и изказват съболезнованията си. И се очакваше да им благодарим. За какво точно благодаряхме? Повечето от присъстващите дори не ги познавах, но не спираха да идват още и още хора. Дори пра-дядо Дардан беше тук, заедно със синовете си и внуците. Пра-дядо или иначе казано бащата на баба Блерина го бях виждала точно десетина пъти за целия си съзнателен живот, защото той живееше в Женева и се покриваше. Дядо Агим виждах по-често, защото беше по-млад и можеше да пътува, но всички от фамилията Соколи ми бяха по-чужди. Като се замисля за последно ги бях виждала на бала ми, а това беше преди една година. Дори и вторите ми братовчеди бяха тук, но не говорех с тях. Не говорех с никого, а само гледах в земята и плачех.

Никога не съм и подозирала, че ще дойде момент, в който ще видя как помагат на тате да слезе в гроба, а чичо ще го последва. А, да гледам как взимат увитото в чаршаф и вързано тяло беше агония.

- Zot, merre shpirtin e tij në parajsë! – тате изрече и аз затворих очи и стиснах устни в опит да не плача с глас. А, ми идваше да вия. И да не спирам. Защото аз бях виновна. Този куршум бе предназначен за мен, не за него. Аз бях по-голямата, аз трябваше да го пазя, а не той мен.