Besa e Djavo ("Да обичаш врага" №2)

Глава 8 - Искам да ми дадеш Беса

ОП-ОП! ЗДРАВЕЙТЕ, СЪРАТНИЦИ! КАКА ВИ Е ТУК С НОВА ГЛАВА И СЕ НАДЯВАМ ДА ВИ ХАРЕСА, А АКО Е ТАКА, ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ, ТАКА КАКТО НА ДЖАВО МУ СЕ ДОПИКА ОТ БОЛКА, ХД

ЕНИУЕЕЕЕЙ ЛОВ ЮЮЮ

ЕНДЖОЙЙЙЙ

*Джаво*

Чувствах се като затворник. Времето в тази шибана болница не минаваше и се учех да ходя отново сякаш бях бебе, а чичо само ме мъмреше да мълча и да се радвам, че изобщо съм жив. За какво да се радвам? За това, че се криех като мишка в Черна гора докато Адеми ме търсеше под дърво и камък, защото искаше кръвта ми. Брат ми Гаврило беше мъртъв и по сведения аз бях следващия, но не смятах да прекарам остатъка от живота си в криене като страхливец. Беше ясно, че нямаше да се върна отново в Сърбия, не и преди да събера достатъчно хора, че да се изправя срещу баща ми и да го приключа един път завинаги. Може би само заради това само се радвах, че съм жив. Нямаше да си отида спокойно от този свят, знаейки че онзи дебелак беше жив и дишаше. Имах да си отмъщавам за прекалено много неща. Главно заради състоянието, в което бях. Но пък си харесвах белезите на гърба. Изглеждаха досущ като отрязани криле и сега бях истински дявол, който носеше белезите на паданието си.

Днес предстоеше изписването ми след цял месец прекаран изолиран в частна клиника и вече вкусвах вкуса на свободата. Както чичо ми беше казал всички мои близки бяха тук и сега оставаше само да решим къде ще отидем и аз вече имах идея.

- Е, какъв в планът? Тук ли ще останем? – въпросът дойде от Лука.

- Не можем да останем тук. Има опасност Адеми да се досети къде сме.

- Отиваме там където никога няма да се досетят, че сме.

- И къде е това? – всички до един се взряха в мен и аз се подсмихнах.

- България.

...

(Един месец по-късно)

Планът ми все пак проработи. Вече от един месец бях в змиярника, а те си нямаха и представа, че сме тук. Сливахме се с тълпата без никакъв проблем и бях накарал онова лайно, Павле, дори да се запише в училище, за да продължи образованието си, защото и без това беше тъп и беше желателно поне едно средно да има. Дори си бях купил и къща в покрайнините на София и мързелувах по цял ден, което беше нетипично за мен, но да започна бизнес тук бе прекалено рисковано и първо трябваше да намеря начин да се приближа отново до Адеми, защото съюзничеството ми с тях приключи в момента, в който онзи глупак Гаврило уби малкия Змей и в момента всички искаха моята кръв и трябваше първо да сваля мишената от гърба си, за да преместя царството си тук. Това щеше да е временният ми Ад докато не си върна моя, но за това ми трябваха хора, а Адеми имаха такива в изобилие. В крайна сметка освен, че разполагаше с неговите си, имаше и тези на Сарафа, и на Соколи. И тази армия от демони ми беше добре дошла, защото в момента бяхме само ние петимата тук и шансовете не бяха на наша страна. Едно нещо от родината ми липсваше и това бяха курвите ми. Особено любимата ми, Ани. Правеше магии с устата си, но това се дължеше на годините, които бе посветила в свиренето на флейта. И си личеше, о, как само си личеше. Трябваше да я взема с мен. Сега поне щях да имам различна компания от тази на чичо ми, братята ми и Църни. A, тукашните елитни курви бяха страшни лигли и не издържаха на темпото ми. Нито пък правеха кой знае какви свирки. И вече наистина се замислях дали да не се обадя на Ани.