Besa e Djavo ("Да обичаш врага" №2)

Глава 19 - Внезапна параноя и нар за привкус на първороден грях

СЪРАТНИЦИ, ТАЗИ ГЛАВА Е МАЛКО ПО-ДЪЛГА ОТ ОБИКНОВЕНО, НО РЕШИХ ДА ВИ ПОГЛЕЗЯ, ЗАЩОТО ВИ ОБИЧАМ

НАДЯВАМ СЕ ДА ВИ ХАРЕСА И АКО Е ТАКА, ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ, ТАКА КАКТО ТИНА ТРЯБВА ДА ЗАПОЧНА ДА СВИКВА С ТАЗИ ВНЕЗАПНА СМЯНА В НАСТРОЕНИЯТА НА СТЕФИ. 

ЕНИУЕЕЕЙ ЛОВВВ ЮЮЮЮ

ЕНДЖОООЙЙЙ

*Дорунтина*

Oтново загубих способността да мърдам или да говоря и можех само и единствено да го гледам. Не можех да откъсна очи от неговите, защото ме бяха приковали в техния капан. И както и предишния път отново изгубих представа за всичко друго около нас - ето такава сила имах очите му. Можеше и да не бяха живи и бушуващи от емоции, но имаше нещо в тези празни, почти мъртви, сини очи, което ме караше да забравя всичко друго щом ги погледна,

- Кажи ми, Дорунтина, какво желаеш истински? – този въпрос ми беше зададен отново и както предишния път, така и този, нещо в него придружен от интензивния му поглед ме караше да искам да бъда откровена.

- Искам...- гласът ми беше тих. – Искам да ме целунеш.

Той се подсмихна щом чу това и аз наистина чаках да го направи. Приближи се леко и дъхът ми секна. Чувствах се отново като преди години, когато целунах момче за първи път и макар и това далеч да беше първата ми целувка, пак изпитвах онова глупавото, влюбено, чувство.

- Тина, бабо, още ли не сте си легнали? – гласът на баба Елена ни сепна и аз първа се отдръпнах. Сериозно ли, отново? Защо, по дяволите, всеки път, когато сме на косъм от това да се целунем трябваше някой да ни прекъсне? Сензор ли имаха тези хора, та усещаха когато нечии устни са на път да докоснат моите, та веднага разбирахa, какво?

- Говорим си, бабо. Ей, сега си лягаме. – прочистих гърло и се обърнах към нея. – Ти защо не спиш?

- Слязох за вода.

- Аха. – кимнах.

Не знам дали баба беше видяла наистина, че почти се бяхме целунали, но и да беше не даде никаква индикация за това. И слава на Бога, за което. Взе си чаша вода и се качи обратно нагоре, а Стефан допушваше цигарата си без да ме поглежда. Явно отново бяхме на нулева позиция, а точно мислех, че сме постигнали някакъв напредък.