Besa e Djavo ("Да обичаш врага" №2)

Глава 46 - Честит рожден ден!

МДААА, ПАК МЕ НЯМАШЕ ДЪЛГО ВРЕМЕ. ЩЕ ВИ СПЕСТЯ ПРИЧИНИТЕ, КОИТО ВЕЧЕ СИГУРНО ЗНАЕТЕ НАИЗУСТ. ИСКА МИ СЕ ДА КАЖА, ЧЕ СЕ ЗАВРЪЩАМ, НО ТОВА НЕ МОГА ДА ВИ ГО ОБЕЩАЯ И МОГА САМО ДА СЕ НАДЯВАМ ДО КРАЯ НА ГОДИНАТА ДА ЗАВЪРША ТАЗИ КНИГА МАКАР И ДА МИ СЕ СТРУВА ЛЕЕЕКО НЕПОСИЛНО, ЗАЩОТО ИМАМ ОЩЕ ОКОЛО ДВАДЕСЕТИНА ГЛАВИ ПО ПЛАН. С НЯКОЛКО ДУМИ - ПОЛОЖЕНИЕТО Е ТЕЖКО. 

НАДЯВАМ СЕ ГЛАВАТА ДА ВИ ХАРЕСА, СЪРАТНИЦИ, И АКО Е ТАКА, ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ, ТАКА КАКТО ПАВЛЕ ЗАСЛУЖАВА НАГРАДА, ЗА ТОВА, КОЕТО УСПЯ ДА ПОСТИГНЕ. 

ЕНИУЕЕЕЙ ЛОВВВ ЮЮЮЮ

ЕНДЖООООЙ

          *Дорунтина*

Дните си минаваха безславно и така и тази година се изниза. За пръв път посрещахме Коледа без тати и без Тино и чувството беше отвратително. На никого не му беше до празнуване, дори и подаръци нямахме сили или желание да си разменяме. След Коледа пък дойде Нова година, но и нея посрещнахме – като всяка друга вечер, но всички си бяхме пожелали новата година да бъде по-хубава за нас и тате да се събуди. Това беше единственото нещо, което исках и щеше да бъде най-хубавия подарък, който бих могла да получа. Оптимистът в мен до последно се надяваше да се случи някакво коледно чудо и тате да отвори очи на двадесет и пети декември, но уви явно коледните чудеса не съществуваха.

Мама я беше ударило най-тежко и колкото да се опитваше да бъде силна заради нас виждах как е на предела на силите си. Дори напусна работа, за да може да се грижи за брат ми и да бъде до тате. Не спеше, не ядеше, единствено обгрижваше Дритон, когато не беше до болничното легло на тате, а когато беше там грижите за брат ми спадаха върху мен. Опитвах да се я отменя в каквото можех, както и баба, защото и тя не беше с всичкия си.

Давах всичко от себе си да се държа и Стефан много ми помагаше в това отношение, за което му бях изключително благодарна, въпреки че не му беше лесно с мен. Той беше моята скала през тези два месеца, винаги до мен дори и когато си изкарвах всичко на него. Някак си знаеше от какво имам нужда, когато ставах истерична. Цялото това напрежение избиваше в даден момент и си го изкарвах на него. Карахме се за щяло и не щяло. Всъщност аз се карах с него, а той мълчеше през цялото време, слушаше ми монолозите и ме прегръщаше. Без значение колко крещях и хвърлях по него неща, дори и за момент не си позволяваше да си отвори устата и да ме сложи на място, което реално заслужавах, защото той не ми беше виновен за нищо, но ми беше най-лесен да използвам като кошче за душевни отпадъци. Изчакваше ме да си излея всичко и после вече сядахме и говорехме. По-скоро той говореше, а аз кимах и му се извинявах за всичко, само за да може това да се повтори след няколко дни. Истината беше, че връзката ни беше единственото стабилно нещо на фона на всичко и аз пак намирах начин да я прецакам. А, до преди два месеца той си мислеше, че не ме заслужа, като истината беше, че аз бях тази, която не го заслужаваше. И напълно си давах сметка за това.