Culpa mia/Моя вина

Part 1

  Noah
Докато въртях прозореца на новата кола на майка ми нагоре-надолу, не можех да спра да мисля какво щеше да ми донесе следващата адска година. Все още се чудех как се озовахме така, напускайки къщата си, за да прекосим страната до Калифорния. Бяха изминали три месеца, откакто получих фаталната новина, същата, която щеше напълно да промени живота ми, същата, която ме караше да плача нощем, същата, която ме караше да се моля и да бъзикам като единадесет годишно дете момиче вместо седемнадесет..

Но какво можех да направи? Не бях пълнолетна, оставаха още единадесет месеца, три седмици и два дни, преди да навърша осемнадесет и да мога да замина за университета, далеч от майка, която мислеше само за себе си, далеч от онези непознати, с които трябваше да живея, защото оттук нататък щеше да споделя живота си с двама напълно непознати хора и на всичкото отгоре двама чичовци.

-Можеш ли да спреш да правиш това? Изнервяш ме - попита ме майка ми, докато вкарваше ключовете в контакта и запалваше колата.

-Много неща, които правиш, ме изнервят и трябва да се примиря с това - отвърнах с лошо. Силната въздишка в отговор беше станала толкова рутинна, че дори не ме изненада.

Но как би могла да ме накара? Не я ли интересуваха чувствата ми? „Разбира се“, беше отговорила майка ми, докато се отдалечавахме от моя любим град. Вече бяха изминали шест години, откакто родителите ми се бяха разделили и то не по конвенционален или приятен начин това беше изключително травматичен развод, но в крайна сметка тя го превъзмогна... или поне продължи да опитва.

Беше ми много трудно да се адаптирам към промените, изпитвах ужас да бъда с непознати. Не съм срамежлива, но съм много резервирана в личния си живот и трябваше да споделям моите 24 часа на ден с двама души, които едва познавах, създаваше безпокойство, което ме караше да искам да сляза от колата и да повръщам.

-Все още не мога да разбера защо не ми позволяваш да остана. - казах опитвайки се да успея да я убедя за сетен път.- Не съм момче, знам как да се оправям... Пък и другата година ще съм в университета и все пак ще живея сама... същото е - спорих с идеята да я накарам да прозре разума и да разбере, че съм напълно права.

-Няма да пропусна последната ти година в гимназията и искам да се насладя на дъщеря си, преди да отидеш да учиш в чужбина. Ноа, вече ти казах хиляди пъти искам да си част от това ново семейство, ти си моя дъщеря... За бога! Сериозно ли мислиш, че ще те оставя да живееш в друга държава без възрастен и на такова разстояние от мястото, където съм аз? - отвърна ми без да откъсва очи от пътя и да вдига врява с дясната си ръка.