Culpa mia/Моя вина

Part 53

От няколко дена не съм качвала, затова тази глава е по-дълга от останалите. Приятно четене.

Noah
Трябваше да го оставя да ме държи, треперех, треперех от удоволствие. Не можех да повярвам какво се случи току-що, дори не го бях видяла, всичко се случи толкова бързо... Изведнъж му дадох подаръка и му се смеех и изведнъж той ме притисна към едно дърво и направо потръпвам с всяка една от ласките му. Исках да го спра. Боже мой, трябваше да го спра, но да усетя ръцете му да ме докосват... Беше невероятно.

-Красива си. - прошепна той в ухото ми, след като притисна устните си към моите, за да попречи на вика, който се канеше да издаде, да разкрие и двама ни.

Все още си спомнях всичките пъти, когато Дан се беше опитвал да направи същото нещо с мен отказът ми беше толкова незабавен, че той дори не успя да ме докосне. А сега бях позволила на Ник... Губех ума си.

-Мисля... че трябва да се върнем. - коментирах, обличайки роклята си по-добре. Защо изведнъж се почувствах толкова зле?

-Хей! - възкликна Ник, хвана ме за брадичката и ме принуди да погледна нагоре. - Добре ли си?

-Да, просто... Не очаквах това да се случи. - признах, гледайки накъдето и да е, но не и в него. - Увлякохме се, увлякох се и съжалявам... Можеш да се върнеш при Анна или при когото искаш. Не е нужно да оставаш тук с мен. - казах му, опитвайки се да не го накарам да види колко съм нервна.

Нещо проблесна в очите на Ник.

Исках да ме прегърне, дълбоко в себе си исках да остане с мен, бих искала да сме влюбени или поне да се опознаем по-добре... Ник беше пълна мистерия за мен и аз за него , не можех да му позволя да повярва, че част от мен копнееше той да ми каже, че ме обича или да ме заведе на място, където можем да бъдем наистина сами, а не по средата на купон и облегнати на дърво.

-Искаш да отида при Анна? - попита ме той, отдръпвайки се от мен, внезапно ядосан. Може би го притесняваше, че не исках да продължавам с това, което правехме... Може би си мислеше, че искам да го правя с него... Само при мисълта да спя с него насред гора ми се повръщаше.

-Да, тръгни с нея. - отговорих, гледайки пръстите на краката си, за да избегна погледа му. - Не е нужно да оставаш с мен, вече ти казах това беше грешка, оставихме го да отиде твърде далеч и е грешно.