Culpa mia/Моя вина

Part 65

Noah
Знаех, че е дошло времето да бъда честна, но се страхувах да изровя тези спомени. Само при мисълта да рухна отново, както бях в онзи килер, ме накара да полудея от отчаяние... но Никълъс току-що ми беше признал, че е влюбен в мен и не можех да устоя на нещо подобно.

-Баща ми беше алкохолик, беше почти през целия ми живот... Беше състезател по Наскар - не чичо ми, а той и когато си счупи крака при инцидент, трябваше да го напусне. Това го преобрази, той спря да яде, спря да се усмихва, остави гнева и болката да го погълнат и тогава се промени. Бях само на осем години, когато той наби майка ми за първи път. Помня го, защото бях на неподходящото място в неподходящото време, когато се случи. Паднах от стола от един от неговите удари и се озовах в болницата, но едва когато бях на единадесет години, той ме докосна отново. Той биеше майка ми почти всеки ден, това беше нещо толкова рутинно, че дори го възприемаше като нормално... Не можеше да го напусне, защото нямаше къде да живее или добра заплата, за да ме издържа. Баща ми получаваше субсидия от състезанията и така ни издържаше, но както ти казах беше пияница. Когато стигна до толкова много, след като беше пил, го платих с майка ми. Два пъти беше на косъм от побой, но никой не ѝ помогна, никой не искаше да я посъветва и се страхуваше, че ако съобщи, ще ми отнемат попечителството. Научих се да живея с това и всеки път, когато чуех ударите или писъците на майка ми, влизах в стаята си и се криех под завивките. Изгасих всички светлини и изчаках крясъците да спрат. Но веднъж това не беше достатъчно... Майка ми трябваше да замине за два дни на работа и ме остави с него с мисълта, че след като никога не е слагал ръка върху мен, няма да съм в опасност... Все едно го гледах... Пристигна пиян и събори масата... Скрих се, но накрая ме намери... Когато чух тези думи, знаех, че татко ще ме нарани. Исках да обясня коя съм, че е Ноа, а не мама, но той беше толкова пиян, че не знаеше. Всичко беше тъмно, не се виждаше и капчица светлина...

-Искаш ли да играем на криеница? - попита ме той високо и аз се свих още повече под завивките. - Откога се криеш, кучко?

-Първият удар дойде скоро след това, вторият и третият. Без да знам как, се озовах на земята и между ударите и ударите започнах да крещя и да плача. Татко не беше свикнал с това и се ядоса още повече. Къде беше мама? Това ли чувстваше тя всеки път, когато той се ядоса?

Удари ме в корема и останах без дъх...

-А сега ще видиш какво те чака, защото не знаеш как да се отнасяш с мъжа в къщата. - Усетих как татко свали колана си. Много пъти ме беше заплашвал да ме удари с него, но никога не го беше правил. Сега виждах колко боли. При един от опитите си да избягам станах и той счупи прозореца на стаята ми с един удар. Кристалите бяха навсякъде, знаех го, защото разкъсаха дланите на ръцете ми и коленете ми, опитвайки се да изпълзя оттам... Това го притесняваше още повече, сякаш не ме позна, сякаш не видя, че човекът, когото удря, е единадесетгодишно момиче.