Hopelessness (Безнадеждност)

Глава 24

Джулс

Не си усещах ръката. Черната дръжка на сака се впиваше в дланта ми, спирайки кръвта ми. Повдихнах го и преметнах дръжката през рамо.

Не взех толкова мнохо неща, защо беше толкова тежко?

А, слънцето не ми помагаше. Блестеше право в очите ми. Вървяхме към колите. Мама, Питър и вуйчо вървяха пред нас.

От хрущящия звук на камъчетата под нас разбирах, че Браян е зад мен. Той се изравни с мен и се загледах в него.

Боже! Та аз го целунах. Ужас. Не е като да не го направи нарочно, за да се почувствам неловко. Не съм вчерашна. Но въпреки това му се получаваше.

Винаги избягвах реалността колкото и странно да звучи. Когато станеше нещо го забравях на секундата.

Помнех го, но не му обръщах внимание все едно не се е случило.

Ако пък е станало нещо наистина разтърсващо имаше някакъв ефект след часове или дни когато го осъзнаех. Така бях от малка. Най- вече с вуйчо. Дори не исках да си спомням. Но и да исках не можех. Почти нищо не помнех, освен че винаги се стараех да не остава на саме с него и как ми крещеше, че съм съсипала живота на мама.

Естествено нищо не казах на мама. Имаше два варианта ако й кажех. Да ми повярва и да спре контакт с него, за което след време можеше и да ме обвинява, или да не ми повярва, да ме обвини, че се опитвам да ги скарам и вуйчо ми да разбере за това и да си изпатя още повече.

Нямаше причина да мисля, че мама няма да ми повярва, но все пак.

      -... се качваме.- чух откъсачна част на изречение и дори не разбрах кой го каза. Вдигнах погледа си от земята и видях мама и вуйчо да се качват в неговата кола.
          -Искам да съм при мама- тихо прошепнах

    - О, скъпа разбира се...- мама се обърна точно преди да седне и ми се усмихна. Ако трябваше да бъда честна дори в момента го правех. Стремях се да не мисля защо отивахме в столицата. Ако се оставех на емоциите и страховете си край с мен.

     -Няма достатъчно място- отсече вуйчо

      -Но...- гласът ми беше толкова тих и трепереше, че чак аз се изненадах.