Hopelessness (Безнадеждност)

Глава 15

Браян

Седях с наведена глава и със сплетени пръсти в скута ми. Придавах си спокоен вид, докато коляното ми подскачаше под масата.

Беше пълен хаос. След като Джулс излезе, на Оливия й стана лошо. Свлече се на земята, дърпайки покривката с чиниите.

Сега лежеше на дивана. Отказа да отидат в болница. Баща ми я пренесе до дивана и й донесе едно лилаво пухено одеяло от тяхната спалня. Преметна го през раменете й и сипа в една малка чаша няколко капки от някакво шишенце.

Понякога когато ги гледах двамата, се чудех дали е бил такъв с майка ми. Дали се е грижил така и за нея? И ако се е грижил за нея, тогава защо ни напусна? Той никога не говореше за това. Подхванех ли въпроса се държеше така сякаш не съм казал нищо.

В дълечината се чу гръм, който ме изкара от мислите ми.

Погледнах към прозореца и видях дървото пред блока извито почти до земята от силния вятър.

-Не ми вдига- Оливия захвърли телефона в другия край на дивана и въздъхна тежко.

На всяка втора минута темата отново се започваше. Как не можела да повярва, че Джулс се държала така.

През последните 10 минути в главата ми се преповтаряше сцената как ме изблъска и каза, че ме мрази.

Имах си свои проблеми, че да мисля кой хормон я пере, но...

Погледът, който ми хвърли преди да излезе...това не ме оставяше намира. Беше изпълнен с отчаяние и разочарование. Не беше като миналите пъти. Този път беше... сините й очи се бяха напълнили със сълзи и това "мразя те" излезе сякаш от дъното на душата й.

Ако причината да анализирах ситуацията като философско есе беше съвестта ми, щях да кажа само... намери кога да се обадиш

-Джулс...звънни й пак. На мен не ми вдига. Навън е буря къде ще е отишла?- Оливия стисна главта си с върха на пръстите си.

-Сега пак ще й звънна- каза баща ми.

Набра Джулс и долепи телефона до ухото си.

Опитах се да спра коляното си, но тогава започваше ръката.

Оливия отново заплака.