Hopelessness (Безнадеждност)

Пролог

Ако се бях поддала на паниката, може би това щеше да бъде края.

Някак си се освободих и когато излезе от стаята избягах. Бягах. Краката не ме държаха повече, но бягах.

Трябваше да отида колкото се можеше по далеч.

Започваше да се стъмня и не виждах почти нищо, но по добре да се бях загубила в гората от колкото да бях останала с него. Единствената светлина идваше от къщата зад мен. Стори ми се че го чух, но продължих да бягам.
Въздухът ми не стигаше и когато ми се стори, че съм достатъчно, седнах долепена до едно дърво.

Опитах се да успокоя дишането си. Главата ми се замайваше и ми причерня.

Точно когато пулсът ми се връщаше към нормалното видях фигура. Или поне си мисля че видях. Примигнах няколко пъти и изчезна. Огледах се наоколо, вече беше доста тъмно и едва виждах очертанията на ръката си.

От ляво чух нещо да мърда в шумата. Главата ми сякаш изпревари шума.

Опитах се да се вгледам, но нищо. Бавно се изправих, опирайки се на дървото. Отдалечих се няколко крачки от дървото като се оглеждах пред мен и зад мен. Беше тишини. Скапана шибана тишина.

Изведнъж сърцето ми спря. Усетих го. Той беше зад мен. Не мръднах. И той не мърдаше. Ръцете му се увиваха около кръста ми и аз подтиснах хлип. Притисна ме към твърдото си тяло и усетих горещият му дъх до ухото си.
-Няма да се измъкнеш.

Не можех да си поема дъх. Трябваше да... не можеше да...бъди с всичкия си Джулс.

Трескаво заоглеждах терена.
Задърпа ме за ръката към къщата. Опъвах се, но нямаше смисъл.

Изминахме няколко крачки и се опитах да го спъна, но той ме държеше здраво горе.

.
-Няма да бягам. Настъпила съм нещо остро и искам да го махна. Не чух разрешение, но хватката му започна да се отпуска.
Бавно се спусках надолу.

Ръката ми беше близо до крака. Сграбчих пълна шепа пръст и се изправих отново. Чаках. Не знам какво, походвщия момент може би, но той беше сигурно преди 5 минути.

Не го гледах в очите. Вече не ме държеше. Едната му ръка се доближаваше до бузата ми и тогава хвърлих пръстта в очите му.

Побягнах, но го чух че, изръмжа. Това не го спря, а всъщност ми даде малко преднина. Бягах колкото бързо можех, но той напредваше.

Беше точно зад мен. И тогава изчезна. Спрях и се огледах. Дробовете ми горяха.

Къде отиде проклетия психопат. Тишина. Скапана шибана тишина. Къде отиде, мамка му. Какво прави. Знаех, че е тук. И нямаше да ме остави.

Може би беше глупаво, но се ядосах.Писна ми да бягам. Нямаше смисъл. Играеше си смен. Харесваше му да си играе с мен.

-Какво искаш от мен, изрод такъв . За бога Браян, аз съм ти сестра.
Тишина. Нямаше го. Къде отиде? Не разбирах какво става. Усетих нечии ръце да ме обгръщат и изпищях. Той ми запуши устата, но не спрях да го ритам.

-Шшшш, пази си гласа, скъпа. Тук никой няма да те чуе.
Ръката му се беше отместила леко от устата ми.
-Защоо...защо е това. Аз ти вярвах, за бога.

-Не трябваше да си пъхаш носа където не ти е работа.
-Ще ме намерят и ще загазиш. Майка ми ме търси, знам го.
-Майка ти мисли, че и се сърдиш и си избягала.

-Не е вярно. Няма причина да и се сърдя и тя го знае.
-Аз и казах.
-Какво си направил?
-Казах и че си разбрала,че ти чете дневниците и че ти изхвърли хапчетата. Звъня ти поне милион пъти и даже отиде в полицията. Но понеже имат доказателство,че си избягала няма да си мръднат и малкото пръстче, за да те потърсят. Майка ти реве по цял ден в апартамента, а баща ми се опитва всячески да я успокои. Каква доведена дъщеря има само...да причинява такава болка на майка си.

От очите ми се леят сълзи и не мога да дишам.
-Лъжеш.
-Никой не те търси.
-Лъжеш!-изкрещях.
-Ще останеш с мен и моите настроения...
-Лъжеш!
-Може да бъдат месеци.
-Лъжеш!- изпищях истерично. Ръцете ми трепереха и не ми досгигаше въздух. Задавях се със сълзите си.
-О,скъпа-каза той като посегна да ме прегърне.

-Не ме докосвай- извиках и го бутнах колкото мога силно. Той отстъпи леко назад и се засмя.
-Смешно ти е? Смешно ти е, хъ? Смешно ти е да си играеш с нервите ми,хъ? Смешно ти е да плача? Радва ли те? Досгавя ли ти удоволствие да ме гледаш как страдам? Ти шибан...
И тогава ме прегърна. Силно. Аз го ритах хапех, но той не ме пускаше. Той си пое дълбоко дъх.

-Джулс...нека да се прибираме. Обещавам ти няма да те докосвам, но вече става тъмно, а не ти гарантирам, че съм най-опасното нещо в гората.
Вече дишах по спокойно. Прегръдката му беше топла и приятна и се чувствах толкова...не,не,не. Проклетото ми тъпо сърце. Умът ми разбираше какво става, но сърцето си знаеше своето. Липсваше ми. Въпреки всичко, очевидно.

Бях уморена. Бях много уморена. Физически, психически, емоционално...всякак. Навън беше много студено. Гръмотевици се чуваха в дълечината. Отлепих се от него. Нямах никаква енергия.
-Да вървим.-едва доловимо прошепнах.
Той ме хвана за ръката и ме поведе, накъдето беше пътя. Каквото и да е казал на майка ми, тя щеше да ме търси. Или поне щяха да се усъмнят в него. Щеше да ме търси. Нали?