Туку-що излязох от супермаркета и вървях по тъмната и безлюдна улица.Дръжките на пазарната чанта прежулваха пръстите ми и реших да седна на отсрещната пейка.Оставих внимателно чантата до себе си.Отпуснах се на пейката и отклучих екрана на телефона ми.Загледах се в снимката на Ник(на снимката е той) и падна една сълза на екрана,а след това и още една....А не...няма да плачеш!...Помислих си и небрежно избърсах двете сълзи.
-Стегни се!-казах си и взе чантата и тръгнах към хотела.
Отключих и влязох.Оставих чаната на земята и събух обувките си.Взех я и продължих в тъмното.Без да светна лампата влязох във кухнята и оставих чантата на бара.
-Ник?!-извиках.
Нямаше отговор.Въздъхнах и се отправих към спалнята.В тъмното се ритнах в нещо тъмно и паднах.Извадих телефона от джоба си и.....НЕМОГА ДА ПОВЯРВАМ!!
-Ник...Ник!....отвори очи!-крещях, докато стисках тялото му.Тялото му се повдигна, защото пое въздух.
-Да, точно така скъпи!-казах, докато галех потното му чело.-Не ме оставяй!
Протегнах се и взе телефона.Звънах на бърза помощ и им обясних в каква ситуация се намирам.
Тичах по носилката със сълзи на очите.Знах, че той ще умре, но не точно сега.Не можеше сега да ме остави, не можеше въобще да ме оставя.Затичах се по бързо, защото иначе щях да го изгубя от поглед.Влязоха във спешното отделение.Аз останах отвън с надеждата, че той ще излезе жив.
Стоях и чаках, а сякаш времето не минаваше.Хората минаваха и заминаваха.Медицинските сестри минаваха на визитация.Изведнъж всички доктори излязоха.Те бяха наведнали глави и отдалече им личеше умората, а мен ме мъчеше мисълта...Жив ли е?
Без да се замисля станах и отидох при професор Доусън.
-Как е той?-изтрелях през напуканите си устни.
-На косъм беше.-отвърна той, като извъртя поглед, за да несе срещне със моя.
-Професоре.....още колко му остава?-попитах с насълзени очи.
-Ами той получи кръвоизлив, а с общи думи може да се каже, че това е скъсило времето му.
-Още колко му остава отговорете ми!-изтрелях и се разплаках.
-Една седмица, а може и по малко!-отвърна той и въздъхна.
При тези думи се свлякох на земята и вплетох пръсти в косата си, а след това я издърпах грубо.
-Госпожице щ...-професора се опита да каже нещо, но аз го прекъснах.
-Оставете ме сама!
