- Какви са плановете ти за днес? – запита ме Адам, когато вече се бяхме настанили в хола за закуска. Побутвах сандвича в чинията си докато чаках да ми сервират кафето, тъй като се чувствах някак нервен. Съпругата на Адам беше забила поглед в масата, а Хари още не беше слязъл за закуска.
- Мисля да отида до гимназията. – казах просто.
- Коя гимназия?
- Тази, в която е учел Хоран. – обясних.
- Значи ще говориш с учителите? – попита отново Адам, опитвайки се да разгадае мислите ми.
- И не само. Ще се опитам да разпитам и съучениците му, ако позволят.
- Надявам се, че този път ще открием нещо. – въздъхна Адам и отпи от портокаловия сок. - Къде ли се губи Хари? Ако спи още малко ще пропусне часовете днес. – добави и погледна към изящния часовник на ръката си.
Не казах нищо, тъй като не знаех какво. Страхувах се донякъде от това, което предстоеше. Ако и днес не откриех нещо, то това означаваше, че почти изцяло съм се провалил. Не знаех как да продължа нататък. Погледът ми се премести към стълбището, тъй като усетих, че някой идва. Хари бавно се настани при нас и огледа всички ни.
- Защо всички изглеждате така? – попита сънено като задържа погледа си върху мен.
- Как изглеждаме? – попита Адам като се вгледа в сина си, който изглеждаше повече от щастлив днес. Е, това не беше моят ден обаче. Прислужницата донесе кафето ми, а аз избутах чинията с недокоснатата храна настрани.
- Ами изглеждате отчаяни от живота. – каза най-накрая Хари и си взе от плодовата салата като после си наля и кафе.
- Лу, трябва да закусиш. Предстои ти дълъг и тежък ден, така че не отказвай закуската. – каза ми мило Адам като нямаше да се учудя да започне с лекцията си: колко важно е да закусваш сутрин. Той ми беше като баща тук и наистина оценявах това как той се държи с мен.
- Какво му предстои? – запита Хари. Мразех това, че искаше да знае абсолютно всичко. Мразех и това, че пречеше и на работата ми. Какво искаше?
- Има да свърши много важна работа днес и ще отсъства дълго през деня. – каза му ясно Адам и продължи с храната. Аз вече бях изгубил всякакво желание, затова изпих кафето си и се извиних на семейство Стайлс, измъквайки се от хола. Качих се в стаята си и бързо взех чантата, в която бях наслагал всички статии, които ми бяха нужни, записващото устройство и някакъв тефтер. Побързах да изляза, но почти се блъснах във високото момче, което носеше чинията с плодовете в стаята си.
