Нямаше да се предам. Знам, че Хари иска да си отмъсти за миналата вечер, но няма да му го позволя. Убеден съм, че той стои зад всичко това. Дори и да отрече аз знам истината. Хари просто иска да ме унищожи. Десет минути обикалях хола, дърпайки косата си. Най-после реших да звънна на госпожа Хоран, за да ми обясни отново къде е кафенето. Мразех факта, че Адам ме остави толкова безпомощен в Лийдс. Най-вече мразех това, че съм насаме с Хари. Преди няколко дни тази мисъл щеше да ме кара да бъда щастлив, но сега повече от всякога се страхувам от него. Разбира се, че ме е страх, въпреки че той е на седемнадесет. Но нямаше да позволя да разбере за това. Трябва да се държа като мъжа какъвто съм. Не трябва да му позволявам да ме разиграва. Все пак между нас нямаше нищо. Каквото и да се беше случило, то си остава в миналото. Разбрах, че целта му е била да се позабавлява с мен. Признавам обаче и че е наистина голям актьор. Добре си изигра ролята, заблуди ме и ме накара да се влюбя. Страхотна работа, Хари.
След второто позвъняване жената вдигна, а аз първо се извиних за положението, в което бях попаднал. Разбира се, че нямаше проблем да ми повтори как да стигна до кафенето, но просто се чувствах неудобно. Отново заради Хари. След като затворих взех връхна дреха, тъй като днес беше студено и прибрах телефона в джоба на дънките си. Щях да повървя пеша, защото от обясненията разбрах, че мястото не е далеч. Когато посегнах да отворя вратата тя се отвори рязко и къдрокосия почти се сблъска в мен. Не беше станало и обяд, а той е вече тук? Не, не ме интересува, че си е тръгнал по-рано от часовете. Не съм му бавачка и определено не ме интересува какво прави. А и снощи всъщност мисля, че го засегнах достатъчно. Надявам се, че това ще го държи далеч от мен. Обърканият му поглед ме стрелна, но той бързо се осъзна. Ехидна усмивка заигра върху бледото му лице, явно се беше сетил за нещо.
- Къде отиваш, Томлинсън? – попита злобно и облиза устни. Реших просто да игнорирам това и се опитах да го заобиколя, но той грубо хвана горната част на ръката ми. – Наистина се надявам, че ще стигнеш навреме за срещата си.
- Знам, че ти си го направил. – промърморих.
- Какво съм направил? – направи се, че не разбира.
- Скрил си онзи лист с адреса. Но знаеш ли какво? Ти няма как да ми навредиш повече от това. Постарай се, Стайлс, защото аз също съм в играта. – казах и отдръпнах ръката си. Той ме изгледа объркано, но не каза нищо. Когато затворих входната врата след себе си за втори път в последните двадесет и четири часа чух как той запраща нещо в стената.
