- Какво мислиш да правиш, Лу? – майка ми ме попита, а аз отново върнах погледа си върху Хари и баща ми, които играеха футбол в задния двор. Глупавата усмивка пак се появи на лицето ми, виждайки къдрокосото момче, което караше пеперудите в корема ми да се появяват отново и отново. След два часа трябва да тръгваме към Манчестър, тъй като Хари окончателно реши, че ще ходим там. Навсякъде е по-добре от тук. Въпреки че снощи прекарах доста от времето с майка си, всъщност нямах търпение да си тръгна. Разказах ѝ всичко. За първи път прояви разбиране и прекара почти цялата нощ с мен, бършейки сълзите ми. Хари разбира се дори не ми се извини. Когато слязох тази сутрин в хола той използва момента, че всички спят и дойде, за да ме прегърне. Не каза нищо, но усещането за ръцете му, обгръщайки ме беше повече от думите, които не можеше да изрече.
- Наистина не знам. Нямам представа кога ще си тръгна от Лийдс, но знам, че ще е трудно. Най-вече за мен.
- Мисля, че трябва да му помогнеш. Отначало наистина не го харесвах, но какво, ако отбягваме винаги тези, които се нуждаят най-много от помощ? В случая той се нуждае от теб.
- Знам това, но просто... не знам как да му помогна. Той е странен. – признах. Нямах си на идея как мога да му помогна.
- Само още един гол и си разбит. – Хари крещеше, задъхвайки се от всичкото бягане. Искаше ми се аз да съм на мястото на баща ми сега, но това едва ли ще се случи. В повечето случаи с Хари само се карахме, но малкото моменти прекарани заедно си заслужаваха.
- Това момче определено знае повече техники от мен. Ама само как се възползва от разсеяността ми. – баща ми се оплакваше докато с Хари си почиваха от играта.
- Винаги трябва да си наясно как действат хората, да ги изследваш. – Хари се обади. Понякога обърканите му думи ме плашат. Почти никога не знам какво има предвид и се чувствам наистина глупаво, когато не го разбирам.
Момент по-късно вече стояхме пред входната врата, а Хари уверяваше баща ми, че отново ще се видят. Знаех, че го казва просто така и също знаех, че това повече няма да се случи. Дори аз не знаех дали утре ще видя Хари, или не.
- Благодаря ти за всичко. Надявам се, че не ме мислиш още за надменен задник. – Хари се засмя, казвайки на майка ми. Тя само поклати глава и ме стрелна с поглед.
