Хари се беше умълчал, затова си помислих, че просто вече е заспал. Мракът ни беше обгърнал и ми беше повече от странно да стоя тук. Чувствах се не на място и може би причината за това е, че не бях сам с мислите си. Реших, че ще е по-добре да изляза на терасата или да ида в градината, за да овладея емоциите след всичко станало и за да не притеснявам и Хари. Леко се изправих от леглото и когато краката ми докоснаха ледения под се успокоих, че не съм го събудил с действията си. Дрезгавият му глас обаче ме спря, когато бях направил едва две крачки от мястото си.
- Лу? – запита притеснено, а аз инстинктивно се обърнах към него. Хари се беше изправил от леглото и небрежно прокарваше пръсти през косата си. – Къде отиваш?
- Ами аз.. – започнах, но не знаех какво трябваше да кажа после. Може би истината? – Не искам да те притеснявам, затова исках да изляза навън.
- Остани. – прошепна и посочи към празното място до себе си. Поколебах се, но после реших да се върна в леглото като все пак спазвах определена дистанция между нас. Къдрокосия видимо се успокои щом заех мястото си в близост до него и придърпа завивката към себе си.
- Хари. Какво ще кажем на баща ти за това? – попитах го колкото, за да започна някакъв разговор. Знам, че не трябваше да го питам точно това, но щом не спеше, явно можеше и да успеем да поговорим нормално.
- Няма да му казваме нищо. – каза просто, но аз поклатих глава. Адам щеше да разбере за това, без значение дали ще получи информацията от прислужницата или просто ще погледне нараненото лице на сина си. Аз бих разбрал истината, само като погледна в очите му, които сега бяха изпълнени с толкова много болка, а не с обичайния си блясък. Не разбирах защо го правеше. Може би аз не разбирах любовта и не можех да си обясня какво значи да обичаш някого. Връзките ми досега са били същински провал и последната такава завърши трагично. Не мисля, че мога отново да се влюбя, не и след всичко това. Но какво разбираше той? Беше едва на седемнадесет и сякаш твърдеше, че е разбрал всичко от живота, което не беше съвсем така. Всичко предстоеше да се случи, но той сякаш не искаше да го приеме. Животът беше пред него и имаше време за всичко, стига да пожелае.
- Но ако попита? Какво ще правим тогава? – попитах след краткото мълчание, а Хари въздъхна.
