Мисълта, че не знам какво се случва с Хари ме убива. Вчера цял ден ме игнорира и дори не знам какво по дяволите се случва. Това ме подлудява. Да си мисля, че той в момента ми изневерява е ужасно.
- Трябва да изляза от тук. Ще се побъркам. – взех нещата си, а горкия ми съквартирант явно ме помисли за ненормален. Предпочитах да стоя в колежа отколкото да мисля за Хари.
Лекциите минаваха ужасно бавно, а аз вместо да записвам важни неща за изпита просто мислех за къдрокосия и какво по дяволите прави сега. Звукът, уведомяващ ме за ново съобщение веднага ме накара да взема телефона си. Глупава усмивка изгря на лицето ми, когато прочетох текста.
„Липсваш ми. Часовете са ужасни, но не мога да се измъкна от това ужасно място, защото баща ми ще разбере."
Не беше нищо особено, но поне е някакъв знак от него.
„Трябва да поговорим" – пратих в отговор, а той ми каза, че ще може да поговорим след десет минути, когато свърши часа му.
Едва издържах следващите минути и когато втората ми лекция свърши веднага изхвърчах навън.
- Лу. – чух гласът му и малко се успокоих.
- Какво ми причиняваш, а? – веднага му се скарах. – Умрях от притеснение. Обеща ми, че ще се чуваме всеки ден.
- Не бях в настроение. – защити се.
- Аз също. Тук е ужасно, но въпреки всичко единственото, което правя е да мисля за теб! – проплаках.
- Аз също мисля за теб. Просто не исках да те разстройвам вчера с глупостите си и... - накрая млъкна, но аз трябваше да знам.
- И какво?
- Няма значение.
- Искам да знам. – настоявах.
- Психотерапевтката е говорила с баща ми. Казала е, че състоянието ми се влошава и си измислям неща.
- Какви неща?
- Може и да съм ѝ казал за нас...
- Ти какво?
- Не е това, което си мислиш. – веднага се защити. По дяволите, казал ѝ е за нас! – Просто казах, че се чувствам странно щастлив, а тя го е разтълкувала погрешно. Наистина ми липсваш.
