Up {Harry Styles Fanfic }

Cold green eyes

Платих стаята за седмица напред. Надявам се до тогава да съм решила какво точно ще правя. Взех ключа и се качих на третия етаж. Стоварих багажа си до леглото, затворих вратата и се проснах на леглото. И сега какво? Зарязах всичко и всички. Не мога да кажа, че съжалявам, но все пак ме е странно. Трябва да свикна. Хората идват и си отиват, но накрая винаги оставаме сами. Ох,мразя когато ми идват такива мисли, а напоследък са само такива.
Влязох в банята, застанах под душа и зачаках докато водата ме облее. Топлината заля сякаш вкочаненото ми тяло и мускулите ми като че ли за първи път, от цяла вечност се отпуснаха. Мислите кражат навсякъде, господи, как ми се иска да ги стопирам.
След 30 минути киснене в банята излязох и се строполих върху леглото. Какво ще правя? Живота ми и без това си беше сасипан, но май го доразруших с постъпката си. Сложих си някаква измислена нощница, изсуших си косата и легнах. Дали да си включа телефона? По-добре не, защото до колкото познавам майка си вече съм обявена за издирване. Затворих очи, надявайки се остатъка от болката, която все още усещам да изчезне. Всичко изведнъж изчезна, този път наистина съм сама.
...............
Събудих се от лъчите на слънцето огряващи лицето ми. Станах, измих се и за първи път от доста време проявих желание да закуся. Сложих си черни къси гащи, бял потник и раирана риза, за всеки случай. Прибрах огнената си коса на опашка и си обух сивите кецове. Преди да тръгна се погледнах в огледалото. Тази бледа кожа, тези подпухнали очи това наистина ли съм аз?
Сложих си лек грим, колкото да придобия някакъв цвят.
-По-добре от това за сега не мога. -измърморих на себе си и тръгнах към ресторанта.
Поръчах си палачинки и фреш, поне апетита ми се върна. Станаха доста бързо, с което ме изненадаха. Като приключих реших че ще е добре да се разходя из градчето. Тръгнах по улиците без точна дестинация. Вървях и вървях, островът е малък, но разстоянието не е чак толкова малко. Градчето е толкова красиво, сякаш е застинало във времето, толкова спокойно като че ли е отделено от целия свят. Много ли ще е нахално ако потърся Данте? Иска ми се да се възползвам от предложението му. Въпреки че имах точно обратното намерение. Какво пък едва ли ще боли. Тръгнах към центъра с надеждата, че ще намеря човек, който да ме упъти. За мое щастие намерих такъв. Упъти ме и тръгнах да диря човека, който като че ли познавам цял живот. Не след дълго видях двуетажната къща с двор и цветя. Точно както ми я описаха. Изглежда приятно. Прекосих двора и почуках на вратата. Дали е добра идея? Преди да успея да размисля една жена с леко прошарена коса и синя рокля ми отговори.
-Здравей, дете, кого търсиш? -попита ме със звънлив глас и усмивка.
-Съпруга ви?
-Съпруг ли? А, о, Данте не ми е съпруг по-скоро брат. -засмя ми се. Аз пък и аз какво ми трябваше да правя предположения.
-След малко ще си дойде. Влез и го изчакай, ако не бързаш.
-Не бързаме.-усмихнах и се и тя ми направи път да вляза. Настаних се на дивана и зачаках
-Искаш ли нещо за пиене?-попита ме преди да тръгне към кухнята.
-Вода.-провикнах се, тъй като вече бе отишла. Донесе ми я и ми се усмихна.
-Имам работа, но ако има нещо не се притеснявай да ме повикаш.
Кимнах и.
Огледах стаята по стените има доста снимки или надписи, а където няма е запълнено с книги или разни сувенири. Станах и ги за разглеждах. Една жена присъства на повечето, а където я няма има две деца. Красива е, изглежда е азиатка и момченцето прилича на нея. От снимките се излъчва топлина, а усмивката и като че ли излъчва надежда и щастие. Надежда за какво? Продължих към другите, има снимки от Франция, Швеция, Тайланд май, та чак Индонезия. Явно наистина много са пътували. Изглеждат толкова щастливи. Но на някой снимки си личи болката в очите му.
-Не очаквах да дойдеш толкова скоро. -чух глас зад себе си и се обърнах по посоката му.
-И аз се изненадах от себе си.-отвърнах с лека усмивка. Той седна на дивана и ми посочи мястото до него. Послушах го и седнах.
-Сега вярваш ли ми за пътуванията?
-Предполагам. Коя е жената на снимките?-реших да любопитствам, но май не беше добра идея.
-Съпругата ми, тя почина преди 5 години. Имаше рак.-отговори ми. Не трябваше да питам.
-Съжалявам.-изпелтечих.
-Не се притеснявай, не си направила нищо лошо. Друг път ще ти разкажа. Сега за теб. Какво ще правиш?
-Не знам.
-Първо си почини, тук е точното място, а след това прави и ходи, където ти душа иска.
-Мога ли?-попитах, но по-скоро себе си.
-Няма кой да те спре.-усмихна ми се.
-Може ли да дойда отново?-попитах сменяйки темата.
-Разбира се, когато ти се прииска може да дойдеш.-усмихна ми се и ме потупа по рамото. -Така и не научих името ти?
-Грейс.
-Имаш красиво име. Е,Грейс какво те доведе тук?
Започнах разказа си от началото. Разказах му за майка ми, за смъртта на баща ми. Стигнах и до болката, която изпитах когато умря и най-болезнената част. Той. Гласът ми трепна за момент, но реших да продължа. Като че ли имах буца пречеща ми да дишам. Обясних и решението си за заминаване. Приключих историята си и настъпи мълчание.
-Какво ти се прави?
-Не знам какво искам.-погледнах надолу. Дали постъпвам правилно?
Трясък от врата прекъсна мислите ми. Погледнах по посока на трясъка и го видях.
-Прибра ли?-попита го учтиво Данте.
-Не виждаш ли да не би вече да ослепя?!тросна му се момчето, като пристъпи напред. Погледите ни се засякоха и тогава ги видях. Изумрудените очи по прекрасни от всичко друго на света и погледа пълна противоположност -ледено студен. Горещината на изумруда премесена със студенина. Отместих погледа си и погледнах надолу. Не знам защо, но ме кара да се чувствам неудобно.
-Хаз, поздрави момичето.-обади се Данте прекъсвайки неловкото мълчание.
-Хей!-поздрави ме сухо. Този винаги ли е толкова груб или днес е специален ден?
-Хей.-отвърнах,май е време да си ходя. -Аз ще тръгвам.
-Няма ли да останеш за обяд?
-Трябва да тръгвам. Някой друг път ще остана.
-Добре. А сега се сетих, утре ще им кино прожекция на открито.
-Аз не съм........
-Вярно, ти не знаеш къде е, ще пратя Хари да те вземе, защото е извън града.-прекъсна ме.
-Аз да не съм детегледачка?-тросна му се. Добре този вече започва да ме ядосва и то много!
-Ще се престоря, че не съм чул нищо. Ще се разберем по-късно.
-Няма нужда ще се оправя сама.-казах леко припряно
-Не, не се притеснявай за него ще бъде удоволствие. Нали, Хари?!
-Както и да е.-отвърнах му с пренебрежение. Погледнах към него и моментално съжалих. Мисля, че ще ме убие с поглед. Какъв му е проблема?
Станах и тръгнах към вратата. Данте ме последва като прати ядосан поглед към........как го каза, а да Хаз. Обух се и застанах на верандата.
-Извини го. Баща му го прати при мен, за да го науча на обноски, но все още ми е трудно да го опитомя.
-Няма проблем и аз нямаше да искам някой да ми досажда.-побързах да отговоря. Защо го защитавам?
-Бъди готова към 18:00
-Добре.-усмихнах се и помахах в знак на довиждане.
Тръгнах към хотела като премислях случилото се. Твърде много информация. Сетих се как Данте каза,, опитомя " дали е възможно? В съзнанието ми изникна погледа му в него има толкова студенина и после се подсмихна. Има хубава усмивка. Спрях се и разтърсих глава. Какво ми става? Защо се ядосвам толкова?............Определено трябва да се разсея.
Хелоу това е за сега в началото е малко скучно, но няма как. Тааа започна се дали тези двамата ще се разберат и това кино нещо не ми се връзва.Ще развия още действието спокойно. Съжалявам ако има грешки. И приятно четене ще се радвам да разбера мнението ви!