Моят властен бодигард ❤️ (BG превод)

Глава четири

Погледнах през прозореца, докато колата профучаваше покрай всичко. Започваше да мръква, цял ден беше облачно, така че небето потъмня по-рано от обикновено. Можех да видя другите коли, докато те преминаваха покрай нас.

Баща ми дори не ми позволи да се върна в къщата, за да си събера някакви дрехи. Не му пукаше къде исках да отида аз ... просто искаше да ме отдалечи.

- Само докато открием стрелеца. - беше ми обещал той.

Това можеше да отнеме седмици. Не исках да бъда в някаква хижа, криейки се с Нейтън. Макар идеята да беше съблазнителна, аз реших просто да отида в Маями. Отдавна не бях виждала Патрик и ми липсваше. Проблемът беше, че баща ми не смяташе за добра идея да летим. Той настояваше да караме през целия път. По мое мнение, това не беше най-безопасният начин да се махна, но татко изглеждаше толкова уплашен и отчаян, че просто се съгласих с всичко, което каза.

Докато Нейтън шофираше, започнах да го съжалявам. Колко време щеше да ни отнеме да стигнем до Маями от Ню Йорк? Извадих телефона си и го погледнах.

19:01.

Прибавяйки няколко спирания за храна и зареждане на гориво, щеше да отнеме около ден да стигнем до там. Един ден сама с моя бодигард. Този, когото целунах. Погледнах към него. Изглеждаше напълно сериозен, докато караше, и аз си помислих, че изглежда дори малко обезумял. Беше съблякал сакото си, вратовръзката му също беше изчезнала. Беше навил ръкавите на бялата си риза до лактите. Няколко кичура коса бяха паднали на челото му, придавайки му вид на лошо момче.

Погледнах настрани.

Започнах да превъртам. Бях сама с него. Само той и аз за цял един ден. Не можех да избягам, не можех да се отделя от него. Той трябваше да е с мен двадесет и четири часа в денонощието. Бях там, когато баща ми му даде нарежданията си.

Поех си дълбоко въздух няколко пъти.

ОК, Хана, успокой се.

- Хана?
- Какво? - дори не осъзнах, че говори.
- Попитах те дали си добре? - попита, поглеждайки към мен в огледалото за обратно виждане. Зелените му очи изглеждаха по-тъмни.
- Ъ-ъ, да. - изморморих, гледайки през прозореца.

За щастие той не ме пресира с повече въпроси. Радвах се, че шофира и че трябваше да се съсредоточи върху това, което прави. Наклоних главата си към прозореца и затворих очи, опитвайки се да заспя, но не можах. Усещах как Нейтън поглежда към мен на няколко пъти, но не му отвърнах. Когато проверих времето, бяха изминали само два часа, откакто напуснахме болницата.