Моят властен бодигард ❤️ (BG превод)

Глава двадесет и шест

Когато бях на десет години за малко не се удавих. Бях в басейна с баща си и той плуваше с Ник и Колтън, докато аз просто седях на стълбите и ги наблюдавах. Спомням си, че исках да отида при тях и започнах да правя крачки напред. Не помня точно как стана, но загубих сцеплението си, а после вече се давех. Започнах да движа отчаяно ръцете си, разпръсквайки водата около мен, докато се борех за глътка въздух.

Усещането как водата ме дърпа надолу, беше едно от най-лошите неща, които някога съм преживявала. Чувствах се ужасно. Водата те държи в капана си и не можеш да дишаш ... без значение колко усилено се опитваш да си поемеш въздух и дори, когато успееш ... въздухът не е достатъчен. Задушаваш се и не можеш да дишаш и знаеш, че умираш, но не можеш да направиш нищо по въпроса. Точно така се чувствах, когато започнах да идвам на себе си - без дъх. Сякаш се давех или бях бягала незнайно дълго време.

Опитах се да изпъшкам, но не можах. Осъзнах, че устата ми е залепена с тиксо. Отворих очите си, но всичко ми беше размазано. Отчаяно се опитвах да дишам, но не можех. Опитах да раздвижа ръцете си, но те бяха вързани зад гърба ми ... Опитах да се изправя, но краката ми бяха завързани за стола, на който седях. Чух крясъци около мен и имах чувството, че се задушавам. И тогава някой отлепи лентата от устата ми и най-накрая бях в състояние отново да вдишам. Кашлех отново и отново, но не можех да си поема дъх. И тогава, бавно, започва да се връща. Сърцето ми се успокои и забави безумното си туптене, а дишането ми се регулира.

- Какво, по дяволите, ви казах? - чух глас, който крещеше някъде около мен. - Дадох ви една заповед! ЕДНА ЗАПОВЕД! Каква беше тя?!

- Да не я нараняваме, сър. - по-тих глас му отговори.

- Точно! А вие какво направихте? Погледнете я!

Намръщих се.

Дали говореха за мен? Какво не беше наред с мен? Къде бях? Сънувах ли? Бях на пейката с Джордж, а след това... а после, боже мой. Отворих очите си отново и примигах няколко пъти, докато зрението ми се проясни. Отне ми малко време, за да се приспособя към ярката светлина в стаята. Когато успях, се огледах наоколо.

Бях в помещение, което приличаше на гараж - имаше три коли с отворени капаци, сякаш някой ги поправяше. На пода се въргаляха всякакви инструменти, заедно с няколко мръсни кърпи. Стените бяха бели, но мръсни с множество черни, мазни петна. Изглежда, че нямаше прозорци, а и не виждах никакви врати.