Моят властен бодигард ❤️ (BG превод)

Глава пет

Ръцете ми стиснаха седалката, усещайки, че колата започва да се върти. Очите ми бяха отворени и това ме накара да се почувствам замаяна и да ми се догади. Затова ги затворих плътно и се подготвих за най-лошото. Усетих как колата се удря в нещо, което я накара да подскочи напред. Ако не беше предпазния ми колан, бях сигурна, че ще се размажа в предното стъкло. Внезапно колата спря напълно.

Не можех да чуя нищо и бях твърде уплашена, за да отворя очите си. Докато не почувствах някого... Нейтън ме сграбчи за раменете и усетих как ме разклаща. Отворих очи и се вгледах в зелените му ириси. Той ми крещеше нещо, но не можех да чуя нищо. Защо беше толкова ядосан? Защо не можех да чуя нищо? Трябваше да съм в шок. И тогава бавно започнах да чувам отново.

- Хана! Добре ли си? За бога, моля те, кажи нещо! - Нейтън крещеше нареща ми.

- К-какво... стана? - избоботих. Единственото нещо, което ни осветяваше, беше светлината в колата, която ми позволи да го видя. Можех да усетя миризмата на бензин и изгоряла гума, но не можех да различа нищо друго.

- О, слава богу. - Нейтън въздъхна облекчено. - Ударихме се. Добре ли си? - попита той, зелените му очи сканираха тялото ми. - Можеш ли да се изправиш? Не можем да останем тук.

Сериозно ми се гадеше. Страхувайки се да не повърна върху него, просто кимнах и започнах да се изправям. Усещах коленете си слаби. Никога преди не бях попадала в автомобилна катастрофа, но знаех, че съм късметлийка щом нямам нито една драскотина.

Нейтън обви ръце около кръста ми, сякаш не беше сигурен в способността ми да ходя. Аз самата не бях много убедена в това. Когато направих първата стъпка, почувствах как храната ми се вдига в гърлото и спрях, повръщайки върху бедната трева.

О, Боже. Това беше толкова унизително.

- Добре ли си? - попита Нейтън зад мен, когато най-накрая приключих.

- Така мисля... - казах, изправяйки се. Изненадващо, но се чувствах много по-добре. Нейтън ми подаде бутилка с вода и няколко пъти изплакнах устата си, плюейки водата. Остатъчният вкус все още беше там, но не чак толкова. Стигнах до чантата си и я претърсих, докато намерих пакетче дъвки. Бях облекчена, но и засрамена. Не исках той да помирише лошия ми дъх.

Вече бях в състояние да се огледам наоколо и осъзнах, че единствената причина колата да спре да се движи беше, че се бяхме ударили в едно дърво. Дървото беше огромно и изобщо не изглеждаше огънато или счупено. За съжаление не можех да кажа същото за колата. Изглеждаше зле. Капакът го нямаше на мястото му и от нея излизаше дим, което ме накара да се зачудя как Нейтън беше успял да се измъкне без драскотини.