Има какви ли не легенди, а тази е една от тях.
В Евърууд, отвъд сенките на нощта се крият мрачни същества. Те живеят в свой собствен свят и имат свои правила. А най-важното от тях е видовете никога да не се смесват. В продължение на векове, това пра...
Oops! This image does not follow our content guidelines. To continue publishing, please remove it or upload a different image.
Евърууд, 2016
Името ми е Каликста Лилит. Аз не съм като останалите, аз съм различна. Майка ми се влюби във вампир, а тя, тя е вещица. А пък аз съм хибрид. Не ме приемат нито едните ми, нито другите роднини. За тях аз съм една издънка, мелез. Трите враждуващи раси винаги са се мразели, но единствено по въпроса за мен проявяват пълното единодушие, че аз не принадлежа към никого от тях.
Зад мен тичаше тромаво огромен звяр, а аз трябваше да му се изплъзна. Благодарение на способността си да се дематериализирам имах преднина, но не можех да отскачам на твърде големи разстояния и затова нямаше как да му избягам. Спрях зад едно дърво, за да си поема дъх и да приключа с това. От устните ми излязоха латинските слова на една толкова добре позната ми магия. Излязох иззад „скривалището" си и възпрях приближаващото рунтаво същество да се доближи до мен. В следващия момент около него се обви магически пръстен, който щеше да го унищожи. В следващия миг изръмжа грозно и се изпари, а слузта, която от себе си отново бе полепнала по мен. Гадост!
- Не може ли поне веднъж когато убия нещо то да не изригне върху мен?!-изтръсках ръцете си и поех към дома, имах нужда от душ, отново.
Онова създание бе гоблин. Бих казала много грозен и мутирал гоблин. Не знам какво ставаше с тях, но приличаха на странна кръстоска между трол и гоблин, като бе взела най-лошото и от двата вида. Ходех с гневна крачка и петите ми се забиваха в пръста. Когато достигнах двора на сравнително голямата къща веднага бях забелязана от Алия, моята единствена и най-добра приятелка. Къщата може и да не приличаше на пищните имения на родствениците ми, но не беше и зле.
- Отново изглеждаш така все едно се връщаш от война.-каза тя смеейки се и скръствайки ръце.
- Много смешно.-извъртях очи и влязох вътре.
Качих се в стаята си и аламинутно се шмугнах в банята. Свалих черните си дрехи от себе си и влязох в душ кабината. Обичам черното, неутрален и винаги модерен цвят. Пък и подхождаше на косата ми, която също бе черна. Цвят, обичаен за вампири и вещици, но очите... Те бяха металносиви, единствени по рода си. За разлика от косата, те бяха нетипични и за двете раси. Още една причина, поради която да не ме харесват. Домът, в който живеем е нещо като приют за отхвърлените, нежеланите. Алия не е хибрид, но тя е вещица, родена без магия. Такива се раждат рядко, но случи ли се детето бива захвърлено от раждането си, то е недостойно за рода си. Като споменах род, аз съм Лилит, най-могъщия род в цялото сборище. Майка ми бе най-малката от пет сестри, казваше се Никс. Тя е починала при раждането ми, поне по това, което знам. Не я познавах, никой не ми е говорил каква е и що за човек е. Баща ми... Не знам къде е и дали е жив. Когато вампирите разбират за сношението, което е сторил го наказват, но дали са го убили никой не знае. Наказанието на майка ми е било проклятие, хвърлено от самата велика жрица, която я проклина да роди в адски мъки и може би това е било причината за смъртта ѝ. Това съм аз – сама и нежелана от никого. Е, не съвсем. Тук всички сме различни с нещо и заради това сме отхвърлени от роднините си. Единствено тук се чувствам у дома, сред свои дори да съм единственият сред тях хибрид.
