Age of the Forgotten

Chapter 10

Евърууд, 2016

Чувствах се спокойна и защитена в прегръдките му. Той не ме отблъсна, а напротив, позволи ми близостта си и ме прегърна обратно. Постояхме така за известно време, което ми се стори като часове. След като сметнах, че това разсейване бе достатъчно се изправих и сведох свенливо поглед. Помня добре, че го целунах когато бях така подвластна на емоциите си.

- Как...как премахна бариерата? Тя бе магическа!-облизах устните си, не можех да му кажа истината.

- Не знам, не съм сигурна как стана.-знаех, че не звуча правдоподобно и че той не ми повярва.

- Видя ли какво има там?

- Не, нямах възможност.-отвърнах искрено.

- Тогава да влезем?

- Да.-кимнах и с негова помощ се изправих.

Харесваше ми да си стоим прегърнати, но това бе моментно, никога повече нямаше да се повтори. Въздъхнах тихо и се обърнах, така че да не види изражението ми. Влязохме в пещерата и се огледахме. Двамата имахме отлично нощно виждане и не се нуждаехме от друга светлина. Вътре продължаваше тунел и тръгнахме по него. Навътре бе по-задушно и въздухът бе сгъстен. Най-сетне достигнахме нещо като крипта. Бе с куполовидна форма в горната част и в средата бе разположен ковчег. Беше вкоренен за пода. Приближих се плахо очаквайки най-лошото – да са го убили и погребали тук, но се сетих за текста. Не той, тук трябваше да е някого другиго. Изкачих се по стъпалата и погледнах вдълбания надпис на капака.

Никс Лилит

∞

1980 – 1997

Знакът за безкрайност бе символът на вещиците заради магията, която притежаваха. Тук бе майка ми, моята... майка. Не знаех как да възприема това, бях като в шок. Не очаквах да я открия след толкова години, не и нейното тяло, останките от това, което някога е била. Отстъпих назад сблъсквайки се с масивното тяло на Кейдън. Погледнах го с насълзени очи.

- Това... това тук е... майка ми.-заекнах аз.

- Съжалявам.

- Знаех, че е мъртва, но да я открия е повече от колкото мога да понеса.

Свлякох се на пода заставайки на колене. Не можех да приема, че съм лице в лице с трупа на единия си родител. Заридах като безпомощно малко момиче. Той застана на нивото ми и ме придърпа в обятията си. Аз се притиснах до него, защото в момента си нямах никого другиго. Разтърка гърба ми утешително и не каза нищо, което беше по-добре. Не желаех думи и фалшиви успокоения, исках прегръдка и той ми я даде. Плачех на рамото му и аз не знаех защо точно сега се пречупих. Може би ми бе дошло в повече и го бях задържала твърде дълго у себе си. Но по дяволите, аз съм асасин, не може да плача!