Age of the Forgotten

Chapter 5

Евърууд, 2016

Открих вълчата гора и огледах периметъра. Имаше вълци-пазачи на всеки изход и да навляза нямаше да е трудно, те имаха достатъчно развити сетивни органи благодарение, на които щяха да ме усетят веднага. Замаскирах се с магия, която да скрие аромата ми от носовете им. Щях да опитам да се промъкна незабелязано чрез магия за невидимост. Беше сложно и не го бях правила, защото нямах нужната сила, но след като пих от онзи вампир може би щях да мога да я изпълня. След като я казах усетих промяна в тялото си и може би се бе получило. Погледнах ръцете и тялото си, бях леко по-прозрачна, което показваше на мен самата, че работи и никой друг нямаше да ме види, поне за известно време. Промъкнах се тихомълком и продължих напред бързайки да се отдалеча преди силата ми да ми изиграе шега и да ме предаде когато най-много ми трябва. Спрях до една ела и отново усетих нещо, но този път беше за край. Почувствах се малко по-слаба, това успя да ми изцеди доста енергия. Продължих устремено напред към една поляна измежду дърветата. Настъпих една клонка и тя изпука. О не, досущ като при вампирите, върколаците имаха и достатъчно добър слух. Изругах наум и се огледах – нищо, за сега нямаше никого. Пред себе си съзрях една сърна. Когато се раздвижих отново тя се изправи и в следващия момент вече бягаше уплашена. Жалко, можеше да послужи за десерт. Тъкмо се приближих напред когато остър гърлен звук привлече вниманието ми. Насочих погледа си към притежателя му и тогава съзрях огромния върколак насреща си. Знаех, че не е вълк, защото надали имаше обикновени вълци с мечешки размери. Преглътнах тежко и направих само крачка напред инстинктивно и чак тогава се заковах на мястото си. Сърцето ми щеше да изскочи от гърдите, а умът ми беше спрял, не знаех какво да сторя. Той имаше черна гъста козина и светло зелени очи с цвят на оливин. Бяха прекрасни и ако бе човек навярно щеше да е много красив. Той ме гледаше на кръв и сигурно вече обмисляше как да ме убие. Изръмжа отново и миг по-късно се бе хвърлил отгоре ми. Стоеше с цялото си туловище притискайки ме към земята напълно лишавайки ме от каквото и да било движение. Бях напълно неадекватна и гледах с разширени очи към него. От близо ми се стори дори още по-красив. Тогава от пастта му се разнесе дрезгав тембър.

- Коя си ти?!-върколаците можеха да говорят във вълчата си форма, но до сега не бях срещала истински върколак, но знаех, че е така.