Age of the Forgotten

Chapter 24

Евърууд, 2016

Все още бях доста шокирана. Татко бе победил Снок и сега той бе крал, а народът му го подкрепяше. Тяхната лоялност бе най-важна, а той я имаше. Обикновените вампири не реагираха така остро за връзката му с друг вид. Беше им писнало едни правила от хилядолетия да ги контролират. Помогнах му да стигне до една къща където го положих да легне, за да мога да си извадя книгата и да забъркам отварата. Намерих съставките за противоотрова и ги смесих. Повдигнах главата му доближавайки купата до устните му.

- Трябва да изпиеш това.-казах меко аз. Налях малко количество между разтворените му устни и то потече надолу. Той направи гримаса, знаех, че не е от най-приятните неща, но беше важно да го изпие.

- Това има вкус на катран.

- Е, не съм казвала, че е приятно на вкус.-опитах се да се пошегувам, но при гримасата, която направи усмивката ми бързо спадна.

Въпреки всичко го накарах да изпие цялото съдържание. Не беше много, но трябваше задължително да е цялото, за да подейства. После се съсредоточих над отворените му рани и промълвих слова от книгата с магии. Те започнаха да заздравяват магически. Не можех да разчитам на регенерацията им, в тях имаше отрова, която бе опасна. Имаше нужда от почивка, но не можех да се доверя толкова лесно на тези непознати, които до вчера ме мразеха и да оставя баща си при тях.

- Ще го отведа у дома.

- Можем ли да помогнем?-не желаех да съм груба, но предпочитах да се справя сама.

- Благодаря за помощта, но ще се справя сама.-усмихнах се насила и погледнах отново към него.

Протегнах ръка напред изричайки думите, с които да ни телепортирам с магия. Те гледаха как изчезваме с изумление на лицето докато всичко избледня и се озовахме в неговата стая. Почувствах се далеч по-спокойна на място, където нямаше заплаха от другиго. Въздъхнах и станах, за да потърся Кейдън. Слязох долу, но не го открих. Не се чуваше шум из къщата затова проверих навън. Видях го на двора във вълчата си форма нападайки въображаем противник. Когато ме съзря се преобрази за секунди и изтича до мен. Притисна ме силно до себе си сякаш се боеше, че може да ме изгуби.

- Нямаш представа колко се тревожех. Щях да откача всеки момент!

- Колко време ни нямаше?