Има какви ли не легенди, а тази е една от тях.
В Евърууд, отвъд сенките на нощта се крият мрачни същества. Те живеят в свой собствен свят и имат свои правила. А най-важното от тях е видовете никога да не се смесват. В продължение на векове, това пра...
Oops! This image does not follow our content guidelines. To continue publishing, please remove it or upload a different image.
Евърууд, 2016
Тупнах шумно на пода или както се казва „с гръм и трясък". Това, което правех може да се нарече пълен провал. Потърках задните си части и за пореден път проклех абсурдната си идея. Хрумна ми, че щом съм вещица би трябвало да мога да левитирам. Да, ама не. Колкото и да ми се иска, моите способности се притискат една о друга и постоянно се препречват помежду си. Ако искам да използвам вещерски умения, вампирските ги блокират и обратното. Изсумтях недоволно и се изправих. Пръста се оказа доста неудобна за приземяване. Изтупах черната си туника, която използвах за тренировки и в гърлото ми се надигна спонтанно ръмжене. Аз не се опитвах да левитирам, поне не точно. Исках да направя проследяваща аурата магия, която да ми открие следи от миналото, но уви, неуспешно. Исках да опитам да открия следите на баща си и поне да разбера къде последно е бил. Чудех се ако е жив как ли би реагирал когато ме види. Дали би ме приел или пък би ме отхвърлил с лека ръка като всички останали? Тази мисъл изобщо не ми се понрави и побързах да я отхвърля. Все пак е рискувал всичко заради майка ми, въпреки че е вещица, затова би ли се ужасил от мен? Та аз съм наполовина като него, аз съм кръвопийца. В сенките долових бегло движение и застанах нащрек. Издърпах два кинжала по един във всяка ръка и се даматериализирах зад натрапника. Автоматично обвих ръцете си около него като притисна острието плътно във врата му. Чак тогава забелязах кой беше.
- Кали... аз съм, Дуейв.-полека разхлабих хватката си.
- Защо по дяволите се промъкваш така?! Можех като нищо да ти прережа гърлото или да ти счупя врата!-сопнах му се.
- Съжалявам, дойдох да те потърся. Алия каза, че си в гората.
- Да и вършех нещо важно.-прибрах оръжията си и скръстих ръце.-Има ли нещо конкретно, заради което си дошъл или?
- Не, всъщност се чудех дали би искала да се поразходим.
Присвих очи недоверчиво. Да излизаме на разходка?! Той харесваше Алия, нищо че спореха през повечето време, те се харесваха и всъщност ходеха, но нещата при тях бяха толкова сложни, че и аз не ги разбирах. Бяхме приятели, но нито аз, нито той ме харесваше като нещо повече от приятелка. Можех да се обзаложа, че Ал го е помолила да ме разсее. Оценявах това, че мисли за мен и се държи като истинска приятелка, но те не можеха да ми помогнат с моя проблем.
