For You (BG Fanfiction)

Глава девета

Гледната точка на Беа:
   Имала съм много неловки и неудобни моменти през живота си, но не мисля, че някой от тях е в състояние да надмине този. Тишината, погледът на Ксения, опитите на Лиъм да направи тази вечеря значително по-поносима, всичко това ми идваше малко в повече. Осъзнах напълно, че мястото ми не е тук. Не и на тази маса. Не исках Ксения да ме мисли за заплаха, не исках и да ме мрази, но тези емоции просто се четяха в очите й. Единственият, който не осъзнаваше колко напрегната бе обстановката, беше Алекс. Той се държеше съвсем нормално, говореше с майка си, баща си, а когато намесеше и мен в разговора… е, стараех се да отговарям възможно най-кратко, усмихвайки се. Не докоснах вечерята си. Беше ми твърде неудобно да се храня. Използвах вилицата единствено, за да ровя в чинията си и да се опитам да заблудя Лиъм и погледите му, които доста често бяха насочени към мен.
   Изпитах истинско облекчение, когато останалите приключиха с храната си и Ксения извика Мари да отсервира. На Алекс му се беше приспало и макар че това също влизаше в задълженията ми, той настоя баща му да му прочете приказка и да го сложи в леглото. Не се противих на това негово решение. Щях да имам малко повече време за себе си тази вечер. Тук съм от едва няколко дни, а вече изпитвам странни симпатии към това малко дете. Виждала съм и съм общувала с много деца на неговата възраст, че дори и по-малки, но той се открояваше с нещо по-специално. Може би се дължеше на голямата прилика, която имаше между него и баща му, или на това, че беше изключително умен.

- Госпожице Беа, не сте докоснали храната си. Не Ви ли хареса? – Мари ме извади от мислите ми, когато дойде реда на моята недокосната чиния.
- Не… просто не бях гладна. – тя кимна и отсервира, а аз погледнах към Лиъм, който ме гледаше по един странен начин. Бих казал, че изглеждаше някак си… разочарован?
- Татко, ще се качваме ли? – Алекс започна да мрънка и се прозя.
- Да, хайде. Време е за сън. – Лиъм стана от мястото си и взе сина си на ръце, а след това двамата заедно напуснаха помещението.

   Останах сама с Ксения в една стая. Напрежението буквално се усещаше във въздуха около нас. Внимателно се изправих от стола, на който седях и тръгнах в посоката към вратата, когато гласа й ме спря. Защо? Защо просто не ми позволи да се прибера в стаята си?

- Беа, може ли да поговорим? – попита учтиво, но това не означаваше, че имам правото да й откажа. Поех си дълбоко въздух и се върнах на мястото си. Нямах представа какво да очаквам от нея и от това, за което иска да говорим.
- Разбира се, госпожо Ксения. Слушам Ви.
- Нека оставим официалностите настрана. – рязката промяна в тона й, ме изненада. Звучеше толкова спокойна до преди секунда, а сега е Ледената кралица. – Не ми харесва как гледаш съпругът ми. – облегна се на масата и ме погледна директно в очите.
- Не мисля, че разбирам за какво говорите. Аз не гледам на съпруга Ви по какъвто и да било начин. За мен той е просто баща на детето, за което се грижа, това е. – защитих се. Знаех, че тя ревнуваше Лиъм, но защо от мен? Аз бях просто бавачка.
- На колко години си Беа? – попита изневиделица.
- Двадесет и три.
- Лиъм е на тридесет. Това са седем години разлика между теб и него, нали знаеш? – кимнах положително. – Ти си дете. Разбираш ли? Дете. – повтори със злоба в гласа си, която успях да доловя. – Няма какво да му предложиш. Не би могла да задоволиш нуждите му. Той е мъж, има нужда от жена, каквато съм аз. Ти си момиче. – що за приказки бяха това? Последното нещо, което ми е минавало през ума, е да открадна възлюбения й.
- Госпожо Ксения, аз нямам такива намерения относно съпруга Ви, кълна се.
- Добре, щом казваш. Аз само исках да те предупредя. Не се забърквай с Лиъм. Ако усетя, че има нещо между вас ще се намеся и повярвай ми няма да свърши добре за теб. Разправяла съм се и с други малки момиченца и едно повече или по-малко, няма да е проблем. Занимавай се с момчета на твоята възраст и дори с времето може… да станем приятелки. – усмихна се леко. – Разбрахме ли се?
- Разбира се. – уверих я.
- Лека нощ, Беа. – изправи се и излезе от трапезарията, оставяйки ме сама. Отдъхнах си.