For You (BG Fanfiction)

Глава дванадесета

Гледната точка на Лиъм:
   Започвах да се чувствам ужасно изтощен, заради всеки един скандал, който Ксения предизвикваше между нас. Ревността й ме подлудяваше и имах усещането, че се задушавам. Този дом, който бях купил за нас преди години, сега не правеше нищо друго освен да ме задушава. Единствената глътка свеж въздух тук отскоро… беше Беа. Не можех да си го обясня, но присъствието й в имението ми се отразяваше положително. Наблюдавах я през прозореца как се разхождаше безгрижно из градините. Личеше си, че са любимото й място. Усмивката ми се показваше, когато видех нейната. Беа беше изключителна красавица. Може да съм със седем години по-голям от нея, но забелязвах красотата, която притежаваше. Светли кафяви очи, дълга коса, прекрасна и нежна усмивка и приятен характер. Не разбирах защо от няколко дни единственото, за което си мисля е тя. И то точно по този начин. Знаех, че не е редно, но не можех да си помогна.
   Разговорът в градината, който двамата проведохме, беше съвсем обикновен, но близостта, която инициирах ни въвлече в неприятности. Предполагам, че Беа се чувстваше виновна, макар че аз бях виновният, не тя. Опита се да се измъкне, но не й позволих. Навлякох си гнева на Ксения и това си пролича в поредната ни жестока караница. Нямах никакви съмнения, че са ни чули. Не ми пукаше за никой друг, освен за сина ми и Беа. Алекс, малко или много, знаеше какво се случва напоследък. Колкото повече расте, толкова по-трудно става да крия истинските си отношения с майка му. Представях си сълзите, които е изплакал, защото той повече от всичко мрази, когато с Ксения се караме. Щом се отнася до бавачката му… надявах се, че не се е затворила в стаята си, самообвинявайки се. Причината за всичко случващото се в момента, беше моята дързост. 
   Наслаждавах се на течността, прогаряща гърлото ми, опитвайки се да забравя цялата врява, която се разнасяше наоколо до преди час. Ксения си беше легнала, а аз стоях в кабинета си, премисляйки ситуацията. Може би беше време за развод, но знаех, че това ще разбие детското сърце на сина ми. Всичко, което все още търпях беше заради него. Той беше единствената причина, поради която продължавах да разигравам този театър на щастливо семейство. Алкохолът не помагаше, но поне успяваше да притъпи гнева, който се беше зародил в мен. Въпреки това, помнех скандала. Дума по дума.

/Ретроспекция/
- Омръзна ми! Омръзна ми да виждам това момиче около теб, всеки път, когато най-малко очаквам! Какво става тук? Спиш ли с нея? – Ксения нахълта в кабинета ми след вечеря с обичайните си крясъци и пристъпи на ревност. Знаех, че няма да се размине с няколко студени и гневни погледа.
- Разбира се, че не. Ксения, ти напълно си откачила.
- Не ми говори така! Не се опитвай да изкараш мен виновна. Видях те, Лиъм. Видях колко близо беше до нея в градината. Какво да си мисля? Тук очевидно има нещо. Ако не бях дошла, щеше да я целунеш, нали? Отговори ми!
- Ксения, млъкни! – грабнах една чаша от бюрото и я запратих в стената. – Това… това твоето не е ревност, а липса на доверие. Ти защо се омъжи за мен, щом не ми вярваш? – отвърнах със същия тон.
- Имах ти доверие! Вървях ти повече, отколкото вярвах на себе си. Вината е твоя! Ти си виновен за това! Онова момиче се навърта около теб, защото ти й го позволяваш! Ти, Лиъм, си този, който я кара да си мисли, че може да прави, каквото си поиска в този дом.
- За Бога, Ксения! – вече яростта започваше да взима връхна точка и не можех да продължавам да я слушам. – Нямам нищо общо с Беа, не разбираш ли? Тя е бавачка на сина ни. Това е.
- По дяволите… не се опитвай да ме излъжеш!
- Не лъжа! – извиках напълно загубил контрол върху емоциите и тона си.
- Лягам си. – заяви най-спокойно от нищото и напусна кабинета ми.

   Все още обмислях каква бе причината, поради която Ксения се успокои изведнъж и реши да се откаже от караницата. Трябва да призная, че колкото и да бях изгубил чувствата си към нея, не можех да й причиня нещо такова. Имал съм много възможности за изневяра, но не съм се поддавал. Тя беше майка на детето ми и въпреки липсата ми на любов към нея, заслужаваше уважение. Можех да й дам поне това.
   Бях толкова умислен, че дори не забелязах как вратата се беше отворила. Помислих, че е Ксения дошла, за да довърши започнатото, но се изненадах, когато очите ми съзряха Беа. Малка се усмивка се появи на лицето ми и й направих знак, че може за влезе. Тя затвори след себе си, но не посмя да се приближи. Отново забелязах красотата й. Очите й ми се сториха много по-пленителни в този момент, отколкото в градината, а дори не знаех защо. Косата й беше вдигната на опашка, откривайки лицето й, което излъчваше огромна невинност.

- Уволнена ли съм? – попита плахо. – Знам, че сега не е времето за подобни разговори, но исках да съм тръгнала до сутринта, ако…
- Не си уволнена. – прекъснах я, а тя изглеждаше облекчена. – Ела, седни. – тя се поколеба за кратко, но в крайна сметка зае мястото на дивана до мен. – Добре ли си?
- Да, а ти? – кимнах положително. – Съжалявам. Не исках да…
- Беа, всичко е наред.
- Алекс плачеше пред вратата и аз просто… много съжалявам. Госпожа Ксения сигурно ме ненавижда.
- Не се обвинявай. А, и защо й е да те ненавижда? Не си направила нищо. Аз те дръпнах по-близо. – тя не каза нищо, а в кабинета ми настъпи неловка тишина. Никой не знаеше какво да каже, докато не избълвах нещо, което никога не биваше да споменавам на глас. – Красива си. – бузките на Беа се зачервиха и тя свенливо сведе глава. – Бих казал, че съжалявам, но не мога. Наистина си красива.
- Благодаря… предполагам. – знаех, че заради мен се беше почувствала неудобно. Не биваше да казвам това. До преди броени минути се убеждавах, че не трябва да мисля за нея по този начин, но сега, когато тя стои до мен… не мога да се удържа.
- Аз… извинявай. Това, което казах…
- Всичко е наред. – усмихна се. – Моля те, дойдох да те помоля да поговориш с Алекс, когато имаш възможност.
- Разбира се. Ще говоря с него. Все пак той ми е син. Няма да го оставя разстроен. – обещах си.
- Добре, радвам се да го чуя. Е, аз ще си лягам. И благодаря, че не ме уволнихте. – тръгна да се изправя, но ръката ми улови нейната. Отново.

   Изправих се от мястото си и без да осъзнавам какво върша, я придърпах към себе си. Увих ръцете си около кръста й и я прегърнах. Това беше първият път, в който я усещах чак толкова близо до себе си. Ухаеше на ягоди. Толкова сладко и толкова изкусително. Това момиче правеше с мен нещо, което не можех да си обясня. Нещо, което не беше редно. Изпитвах нещо, което не беше правилно. Молех се, че не е възможно да е това, което ми хрумна. Сигурно се заблуждавам. Аз почти не я познавах. Не можех… не можех да съм се влюбил в Беа Сантяго. Сърцето ми беше заключено и съм убеден, че бавачката на сина ми, нямаше да успее да го отключи. От години то не знаеше значението на думата „любов”.