For You (BG Fanfiction)

Глава пета

Гледната точка на Беа:
   Сряда. Денят, в който напусках родния си дом, за да отида да работя на място, което не познавах, сред хора, които не познавах. Бях благодарна на Елина онзи ден, че остана за вечеря и ми помогна да убедя родителите си, че там ще съм добре и ще мога да се грижа за себе си. Заедно преодоляхме тъгата и дори мама ми помогна да се справя със събирането на куфарите си, които едва наскоро бях разопаковала след завръщането си от университета. Не знаех какво да очаквам, когато пристигна в имението на семейството Пейн. Това е възможност, за която всеки би мечтал, но за мен преживяването не беше чак толкова вълнуващо. Страхувах се, че няма да се чувствам на мястото си и ще се намери някой, който да ми го припомня непрекъснато. Единственото, което ме спираше от това да размисля, бе помощта, която щях да окажа на родителите си. Именно тази мисъл, ме окуражаваше и ми даваше сили да издържа на поредната раздяла с най-близките си хора. Те също не страдаха по-малко. Бях се върнала у дома едва преди няколко месеца, а сега бях готова да си тръгна отново. Знаех, че трябва да бъда силна, за да може те да са спокойни. Не бива да заминавам разплакана, защото само щях да ги разтревожа още повече.

- Миличка, ще ни липсваш толкова много. – каза мама, държейки ме в прегръдките се, докато шофьора, който Лиъм беше изпратил, стоеше и чакаше послушно до черния автомобил със скръстени зад гърба ръце.
- И вие ще ми липсвате, но не се разстройвате. Все пак, този път не заминавам на далеч. Ще съм просто на няколко километра извън града. Освен това имаме телефони, а и съм убедена, че ще имам почивни дни, през които ще идвам, за да ви виждам. – опитах се да я успокоя, но ясно виждах следите от тъга и в погледа на баща ми.
- Не е за вярване, че малкото ми момиченце е толкова пораснало. – сълзи избиха в очите му, а аз го гушнах.
- Татко, не се притеснявай. Вече съм голяма, ще се справя. Винаги си вярвал в мен, повярвай и този път.
- Знам, скъпа. Ти си силна. Нямам съмнения, че ще намериш мястото си в онази къща и ще бъдеш добра бавачка. – увери ме, а аз се усмихнах. Имах нужда да чуя тези думи.
- Госпожице, Сантяго, извинете, че Ви прекъсвам, но закъсняваме. – чух гласа на шофьора и кимнах положително.
- Довиждане. Ще се видим скоро. – казах и ги прегърнах за последно, а след това се скрих в луксозната кола, докато Ерик пъхаше куфарите ми в багажника. Помахах на родителите си за последно преди да потеглим и се подготвих да посрещна новия си живот в имението на най-успелия бизнесмен в Сиатъл. Защо се притеснявам толкова? Какво лошо можеше да стане? Как бих могла да си навлека проблеми? Именно… никак. Точно затова, трябва да се отпусна и да се насладя на пътуването, без да съставям купища лоши сценарии в главата си.