For You (BG Fanfiction)

Глава седемнадесета

Гледната точка на Беа:
   Никога не съм вярвала в това, че ще успея да намеря онази любов, която търсех. Струваше ми се твърде невъзможно. Знаех, че това съществуваше само в книгите. Започвах да разбирам, че перфектното момче, за което мечтаех, откакто бях на шестнадесет, беше просто плод на въображението ми. Е, досега. Ако някой ми беше казал, че ще се влюбя в бащата на момчето, на което съм бавачка, нямаше да му повярвам. Най-вероятно щях да се засмея и да реша, че въпросният човек е полудял.
   И все пак, никога не знаеш плановете, които съдбата и животът са направили за теб. Винаги има изненади, а онова, от което се страхуваш, несъмнено се случва. Още от самото начало, когато срещнах Лиъм забраних на сърцето си да се влюбва, но то сякаш изобщо не ме слушаше. Опитвах се да потискам чувствата си, залъгвайки се, но с времето осъзнах, че нямаше смисъл. Не бях готова за любовта. Знаех го, но сега, когато я изпитвам, определено не съжалявам, че оставих сърцето си да ме води. Разбира се, нищо не е толкова лесно, колкото изглежда. Във всяка една връзка има проблеми, с които се сблъскаш и тайни, които трябва да опазиш. Понякога е твърде непосилно, но трябва да издържиш. Не ми харесваше това, че един поглед беше способен да ни издаде.
   Часът беше малко след дванадесет на обяд. Очаквах Алекс да се прибере от училище съвсем скоро. Мари беше заета с почистването на имението, така че аз се погрижих за обяда. Отначало, тя не беше съгласна, но успях да я убедя. Исках да помогна, а и мисълта да използвам модерно оборудваната кухня, за да сготвя това, което аз пожелая, определено ми се струваше като една привлекателна идея. Знаех много рецепти от майка си, а това затрудни избора ми. Трябваше да бъде нещо вкусно, но не и прекалено претенциозно. Не бях особено запозната с местоположението на пособията тук, но с известни усилия, успях да постигна резултата, който търсех.
   Бях твърде вглъбена в себе си, в мислите си и в яденето пред себе си, за да забележа присъствието на някой друг. Вярно, че чух странен шум зад себе си, но не обърнах особено внимание. Стараех се да не съсипя нещо, затова дори не се постарах да се обърна, когато чух приближаващите се към мен стъпки. Помислих, че е Лиъм, иначе… защо би увил ръцете си около кръста ми? Усмихнах се, но усмивката ми изчезна, когато сведох погледа си надолу и видях ръката, на която нямаше нито една татуировка. Това не беше моето момче. Завъртях се на мига и отблъснах Мат от себе си.

- Какво правиш? – попитах го, а той се усмихна. – Пиян ли си? – това беше правилен въпрос особено след като усетих миризмата на алкохол, която се носеше от него.
- Само малко. – показа ми с пръстите си, но определено беше доста повече.
- Все още е обяд. Защо пиеш толкова рано? – попитах, а той въздъхна. Отиде до хладилника и извади бутилка с бира. Опитах се да му я взема, но той не ми позволи. – Има ли някакъв проблем, заради който да си в това състояние?
- Всеки един мъж се напива с причина.
- Каква е твоята? – поинтересувах се. Мат отпи голяма глътка от студената течност, избърса устните си с длан и остави бутилката върху плота, на който готвех.
- Стои… пред мен. – измърмори.
- Какво означава това?
- Дразни ме. – продължи да говори, но не разбирах нищо.
- Кое?
- Господин Пейн. Защо трябва да си вре носа в личния ни живот.
- Момент… нашия личен живот? – той кимна и се приближи към мен.
- Беа, между нас има нещо и ти го знаеш. Защо отказваш да го приемеш?
- Не, Мат, не си разбрал правилно. – отстъпих назад. – Излизането онзи ден, когато отидохме да вземем цветята, не означаваше, че изпитвам чувства към теб. Съжалявам, ако съм те накарала да си помислиш подобно нещо.
- Престани да се преструваш. – повиши тон.
- Но аз не се преструвам. Мат, ти си страхотно момче, но аз…
- Не отричай повече. – притисна ме към плота, лишавайки ме от възможност да избягам.
- Пиян си. Моля те, отмести се от мен и отиди да поспиш. – помолих го, но той само се усмихна.
- Не, Беа. Знаеш, че го искаш. – отново усетих силния аромат на алкохол, който никак не ми харесваше.
- Какво да искам?
- Да ме целунеш.
- Мат, пусни ме. Аз не те харесвам по този начин. Разбери ме, моля те. – отново го помолих, но той изобщо не реагираше. Колко ли беше изпил, за да стигне дотук?
- Нека първо те целуна, а след това ще си тръгна. – затвори очите си, а устните му все повече и повече се приближаваха към моите. Определено бях изплашена.
- Мат, осъзнай се! – извиках, но той ме прихвана по-силно.
- Отпусни се. – прошепна в ухото ми.
- Хей! – изведнъж дочух познатият глас на Лиъм. – Махни се от нея! – изсъска.
- Пак ли ти? Не ти ли омръзна да се месиш, там където не трябва?
- Не виждаш ли, че не иска? – Лиъм го попита очевидното, но Мат не отговори. Вместо това върна вниманието си върху мен и в следващия момент, усетих горчивия вкус на устните му върху своите. Опитах се да го изблъскам от себе си, но той беше по-силен.
- Нещастник! – преди да осъзная напълно случващото се, Лиъм отдели Мат от мен и с един юмрук го запрати на земята. Той се строполи на пода, но устата му продължи да бълва глупости.
- Какво ти става? Намери си твое момиче. Аз мисля да изведа Беа на среща. – видях как юмрукът на Лиъм се свива отново и преди да успея да го спра, градинарят на семейство Пейн беше в безсъзнание, с изкривен нос и кръв по лицето.
- Господи! – Мари, Саманта и Лейла се появиха отнякъде. – Господин Пейн, какво се е случило?
- Съберете му багажа и го изхвърлете от тук. Веднага. – изрева яростно, а трите момичета някак си вдигнаха безжизненото тяло на Мат и го замъкнаха към изхода на имението. Все още се опитвах да се съвзема, но ми беше трудно. – Добре ли си? Направи ли ти нещо? – Лиъм се върна обратно на себе си и ме притегли в обятията си.
- Не, спокойно. Всичко е наред. – усмихнах се леко, за да го уверя, че съм добре.
- Ще го смачкам. – огледа ме набързо. – Сигурна ли си, че не те е наранил? – кимнах положително.
- Изплаших се. – признах му.
- Знам, скъпа. Добре, че дойдох навреме.
- Благодаря.
- Няма за какво. – отделихме се един от друг. – Ако искаше да те изведа на среща, просто можеше да ми кажеш? – засмях се леко, а той се усмихна. – Да излезем? Ще бъдем само двамата. – изчервих се леко, но определено щях да приема предложението му.
- Чудесна идея, но не е ли малко невъзможна?
- Ще измисля нещо. Обещавам. Искам да те изведа.
- Къде ще отидем? Не може да рискуваме да се разхождаме из града.
- Тогава ще отидем някъде, където е сравнително тъмно. – каза, а аз го изгледах накриво. – На кино.
- Перфектно. – усмихнах се, а той ме придърпа към себе си и ме дари с целувка, която беше далеч по-приятна от тази на Мат и успя да заличи лошия спомен.
- Обичам те, малката ми. – каза след като се отделихме един от друг.
- И аз те обичам, но е по-добре да тръгваш. Момичета ще се върнат всеки момент. – той кимна и се отдели от мен.
- Ще се видим довечера. – кимнах положително и след поредната целувка, напусна кухнята, оставяйки ме сама. Трябва да призная, че финала на тази изключително неприятна случка, беше много по-хубав. Може би трябваше да благодаря на Мат заради срещата, която ми уреди с Лиъм, колкото и шантаво да звучи това. Съжалявах, че загуби работата си, но това наистина беше прекалено. Нямаше да му благодаря, разбира се, но определено се зарадвах, че най-сетне аз и Лиъм ще можем да се почувстваме като истинска двойка.