For You (BG Fanfiction)

Глава двадесет и пета

Гледната точка на Беа:

- Много съжалявам, скъпа. Нямах представа, че ще е чак толкова важно. – Лиъм паркира автомобилът си на един паркинг на входа на града и ме погледна в очите, извинявайки се за случилото се.
- Всичко е наред. Разбирам. – усмихнах се. – Това е реалността. – свих рамене.
- Ще повикам такси. – извади телефонът си, а аз кимнах положително.

   Почивката ми с Лиъм приключи. Отказвах да го приема, но това беше истината. Знаех, че ще е невъзможно да се приберем заедно в имението. Това щеше да предизвика твърде много въпроси и подозрения, които нямаше да можем да оправдаем. Определено не очаквах, че ще му се обадят по спешност от фирмата. Сега бях принудена да пропътувам половината част от Сиатъл с такси. Нямах проблем с това, но бях разстроена. И малкото време, което ни оставаше, беше отнето от нас.

- Ще е тук съвсем скоро. – кимнах положително и сведох погледа си надолу. Бях тъжна. Не можех да повярвам, че тези дни изминаха толкова бързо. Искаше ми се да мога да спра времето, или поне да го върна назад. – Беа, не се натъжавай. Това не е краят. Отново ще отидем някъде заедно. Възможно най-скоро. – обеща ми.
- Не е това.
- Какъв е проблемът тогава? Знаеш, че можеш да ми кажеш всичко.
- Нищо, просто… сега ще трябва да се приберем и да се правим, че нищо не се е случило. Ще се налага да те деля с Ксения, а това не ми харесва.
- Скъпа, погледни ме. – направих го. – Няма повод да ревнуваш. Обичам те, чуваш ли? Нищо не е в състояние да промени това. Ти си всичко за мен. И това, че имам известни задължения към Ксения, не трябва да те притеснява. – увери ме.
- Аз… - започнах, но в следващия момент забелязах таксито, което спря близо до нас. – По-добре да тръгвам. – усмихнах се. – Ще се видим довечера.
- Разбира се. – постави една дълга целувка върху устните ми, карайки ме да се усмихна.

   Лиъм ми помогна да извадя куфара си от багажника, а след това го пренесе до жълтата кола, която ме чакаше. Настаних се на задната седалка и дадох адреса на шофьора. Не биваше да забравям това, че пред госпожа Ксения и всеки друг член от персонала в имението, аз съм била на гости при родителите си. Радвах се, че не бях хванала тен, който да се забелязва особено иначе можеше да се наложи да обяснявам и това, макар че едва ли им влиза в работата.
   Шофьорът определено ме притесняваше. Не спираше да ме наблюдава в огледалото, а това ме смущаваше. Изведнъж ми се прииска да пристигнем по-бързо. Лиъм предложи да ми даде пари, за да платя, но аз отказах. Това беше последното нещо, което исках. Обичах него, а не парите му и се надявах, че той също го знаеше. За щастие, час по-късно, имението попадна в полезрението ми. Не се беше променило. Единственото, което ми липсваше беше Алекс. Не го бях виждала и нямах търпение да си поиграем. Предполагам, че беше забелязал жълтия автомобил от далеч, защото буквално ме чакаше на вратата. Зловещият шофьор ми помогна за багажа, а след това ме огледа твърде неприлично, докато му подавах банкнотата от двадесет долара.