Любовта е илюзия

Глава Първа

          Казваше ми, че чувствата му към мен няма да намалеят. Казваше ми, че животът няма да го отдалечи от мен. Казваше ми, че любовта му ще се увеличава с всеки ден все повече и все повече. Също така казваше, че няма да ме нарани и по-скоро би се оставил аз да го нараня от колкото той да ме гледабезразлично как плача. Да ама не. Времето лети. Чувствата също. Сега аз седя сама на пода в училище. Покрай мен минават толкова много хора. Чувам толкова много гласове, но не виждам най-важния за мен човек. Не чувам най-приятния за ушите ми глас. Да... Забравих. Него вече го няма. Сега обядва с новото си гадже. Мамка му не ми се реве отново. Мразя се за това, че не мога да сдържам сълзите си. Имам още четири учебни часа и трябва да се стегна. Но май няма да мога. Защо това боли толкова. Всички думи и обещания, подкрепени от всичките му действия до сега. Какво се промени? И по-точно как се промени? Само преди седмица всичко беше идеално. Само преди седмица заспивах с "Лека нощ, принцесо, обичам те" и се събуждах с "Добро утро, любима". Само преди седмица не можех без тези неща, без присъствието му, без дъха му, без прегръдките и обичта му. Днес е третият пореден ден, в който се чудя как да избягам, за да не ме чуе някой как плача в тоалетната. Не мога да си сдържам сълзите повече. Обикновено вече не издържах към края на деня - шестия или седмия час, но сега е минал едва третият. Проблемът, обаче е, че дори няма на кого да го споделя. Имам приятелки, но не достатъчно близки. Винаги съм била смотано момиче. Дори не знам как се запознах с Алекс. Т.е. знам, но не знам как успях да превъзмогна срама си. Запознахме се по интернет.

          Преди една година, когато се преместих с родителите си в Лос Анджелис, чак от Германия. Това беше огромната ми мечта, както и тази на родителите ми. Отне известно време да се установим, но в крайна сметка успяхме. Беше началото на лятото. Имах цели два месеца да се запозная с колкото се може повече хора от тук и по-специално от новото ми училище. Присъединих се към група във фейсбук, която беше създадена от нашата обичана директорка - госпожа Меган Паркър. Всички я обичаме адски много, защото е адски земен човек и ни разбира идеално, може би заради крехката си възраст за директор на професионална гимназия - 29. Скоро щеше да има юбилей и цялото училище + всички учители (без госпожица Елън - тя мразеше всичките си колеги) организирахме грандиозна изненада за нея. Написах пост (едва се престраших). Та той гласеше "Здравейте. От септември ще съм нова ученичка в 10-ти клас. Вълнувам се и се надявам да си станем близки." и за мое очудване за първия половин час вече имаше седем коментара. Джош някой си беше написал "И кво ми пука?", следваше го Стела с "Училището е пълна шитня." и все едни и същи не-много приветстващи коментари. Точно след седмия "Дано оцелееш и месец хД" бях твърдо решена, че ще изтрия поста си. Тогава се появи осми коментар. Алекс Дейвидсън: "Здравей, Кейти. Ще се радвам да ми приемеш поканата и да се запознаем." - леле. Имаше един нормален коментар и адски много се зарадвах. На профилната, обаче имаше момче и момиче. Момчето беше с тъмна коса и кафеви очи, а момичето руса със сини очи. Беше ми трудно да разбера дали е момчето или момичето. В Америка беше трудно да се различи. В Германия, а и в почти цяла Европа имената, а някъде и фамилиите за мъж и жена се различаваха. Надявах се Алекс да не е момче. Общуването с момчета винаги ми беше проблем. И с моя уникален късмет, естествено, че Алекс се оказа момчето. Месец и половина си писахме. Определено се опознахме доста добре. Преди началото на учебната година, аз вече знаех къде е учил той преди, познавах семейството му виртуално, разбрах доста истории за живота му. Той определено не е бил лесен. Роден е в Чикаго. Майка му - Сандра и баща му - Дейвид, обаче, били изгонени от квартирата им в Линкълн Парк. Наложило се да се преместят в Далас. Там - четири години по-късно се родила малкият му брат - Мартин. Алекс каза, че той сам е избрал името на братчето си. Това е толкова сладко. Две години по-късно за голямо щастие баща му се преместил в по-елитна от досегашната му фирма и след година работа му предложили работа на по-висока позиция в Лос Анджелис. И така Алекс се озовал тук. Момичето до него на профилната му тогава е най-добрата му приятелка - Сюзан. С времето тя стана близка и на мен, но не достатъчно, за да й споделя какво чувствам точно в този момент. Цялото минало лято Алекс прекара в Ню Йорк с баща си на командировка. Каза ми, че обожава този град и мечтае един ден да живее там. Беше 20-ти август. Оставаше малко повече от седмица до началото на учебната година и аз вече нямах търпение - да видя Алекс на живо, не само по FaceTime, да се запозная и с другите ми нови съученици. Но ме беше и малко срам. И дори страх. Притеснявах се, но се надявах да се приобщя с помощтта на Алекс.