Любовта е илюзия

Глава Двадесет и втора

          Беше време да излезем от хотела. Състезанието беше след четири часа, а само два ни бяха път. Тук бяхме без кола, така че се налагаше да се справяме с метрото, за да не даваме петдесет или повече долара за такси. Бяхме си изтеглили предварително карти на Вашингтон на телефоните си и си купихме хартиена такава от будка за вестници. Не ни объркваше пътят, а линиите на метрото. Бяха толкова много и толкова сложни. Трябваше да прехвърляме три линии и след като слезем на правилната спирка да вървим още малко път, за коeто ни помогна джипиесът. Ние с Алекс пътувахме сами до Вашингтон, но днес кацат мама, татко, родителите на Алекс + Дейна, която се опитва да се сближи с него, защото все пак "има връзка с единствения му баща". Ъхг. Треньорът на Алекс и малка част от приятелите му също ще са тук, за да го подкрепят. 

- От както сме тръгнали към състезанието не си спряла да се усмихваш. - забеляза той. - Има ли повод? 

- Естествено, че има. Ти си поводът. Адски щастлива съм от факта, че ще те подкрепя за нещо толкова голямо. Щастлива съм за теб, защото знам, че ще успееш и от тук нататък ни предстоят само хубави неща. - отговорих с усмивка.

- Не бързай, принцесо. Благодаря ти, че вярваш в мен, но още нищо не е сигурно. Всичко може да стане за жалост. Но знай, че ако не успея сега, ти ще заминеш за Ню Йорк. Ще сбъднеш мечтите си. А аз ще опитам отново след шест месеца и все някога ще стигна до тази мечта. Мислех над това да запиша и аз в този колеж. Но не е мойто. Знаеш го. Не си падам по здравото учене. Всичко винаги е идвало от логиката ми и това, което съм запомнял от часовете. Но да си в колеж е различно. И няма да се справя. Просто няма да съм щастлив там. За това ще се целя към моето нещо - баскетболът. 

- Ще съм до теб каквото и да става. И все пак ще успееш. Вярвам го. - предпочитах в този момент да не драматизираме и да не мислим, за това какво ще стане, ако той не успее да вземе стипендията. Исках да мислим само позитивно. За днес, за утре, за след два месеца. За бъдещето.

          Когато влязохме в огромната баскетболна зала на Вашингтон Уизардс, Алекс беше на път да припадне от щастие. Треньорът му вече беше на мястото в щаба на подкрепящите състезателите, където можеше да седи само личният треньор на състезателя. Аз щях да си седя в публиката. На втори ред. Всички момчета вече се бяха събрали в четири часа следобед, два часа преди началото на състезанието. Всички близки на момчетата бяха заели вече местата си в залата и чакаха да разберат хубавите новини.