Любовта е илюзия

Глава Двадесет и пета (КРАЯТ)

          Лятото мина. Забавленията свършиха. Сериозната част от живота щеше да започне след броени часове. След три часа е полетът ни за Ню Йорк, а след около тридесет часа, ще занеса дикументите си за прием в модния институт. Понеделник е, а в петък Алекс има среща с главния треньор на Ню Йорк Никс - Дейвид Физдал - 44 годишният калифорниец е старши треньор на първия отбор. Звучеше мил по телефона. Харесал е Алекс, но за сега ще го вземат в младежкия отбор. Ако успее да се досаже там, след година или две, може да играе в главния отбор и съответно в NBA. Притеснявам се. За мен, за него. За нас. Лиса ще ми липсва. Мама ще ми липсва. Татко също. Дори Стела. Ще ми е много трудно без Алис. През последните два месеца се стараех да се виждам често с близките си за мен хора, не само семейството ми и Лиса. Алекс вече прости на майка си и се разбират идеално. Щастлива съм, когато виждам той да е щастлив. Избрахме си апартамент в Ню Йорк след толкова много прегледани обяви. Може би ако кажа, че са сто ще прозвучи в пъти по-малко от действителния брой. Мисля, че вече знаех всички апартаменти под наем в Ню Йорк. Накрая избрахме перфектния за нас - нямаше предварителна такса. Всичко се плащаше редовно и се намираше в доста висока сграда, близо до статуята на Свободата, на дветия етаж. Щяхме да имаме прекрасна гледка.

- Обещй ми, че когато станеш много известен и богат, ще си вземем няколко кученца. - накарах Алекс да се съгласи.

- Колко сучета искаш да имаме, любов? Нека не ставаме кучкарници.

- Разбира се, че няма. Това е ужасно. Аз няма да ги взема за развъждане, а за да им давам любов. - сопнах се.

- Ще видим. Трябва първо да заминем, после да се установим и чак тогава да мислим за кученца. А до тогава можеш да даваш цялата си любов на мен. 

           Вечертя, преди деня на заминаването организирахме прощална вечеря за нашите близки в Нобу. "Ах този Нобу. Ще ми липсва" - помислих си аз. Бяхме решили да изхарчим много пари за тази вечеря и определено не останах изненадана от сметката. Най-хубавото беше, че при мен и Алекс вече нямаше "мои" и "твои" пари. ИМаше "наши". И така платихме сметката с нашите пари.

- Ще ни липхсвате. - започнах трогателното си съобщение. - Няма смисъл да ви лъжа за това. Мама постоянно ми повтаря, че съм пораснало и, че е горда с мен. Но аз не винаги се чувстват толкова пораснала. Дори сега, когато стоя пред родителите си, се чувствам неловко, защото си тръгвам от тях и отивам да живея в Ню Йорк с гаджето си. А това си е на другия край на Америка. Благодаря ти мамо, че ме подкрепяше винаги, каквото и да ставаше. Благодаря ти, тате, че не уби Алекс за толкова много време. А имаше възможности да го направиш. - всички се засмяха, дори Алекс. - След онази случка с Крис... - сестра ми ме погледна злобно. Щастлива съм, че вие сте мои родители. Горда съм, че съм ваша дъщеря и ви благодаря, че сте ме възпитали по възможно най-добрия начин. Няма човек на тази маса, който да не знае коя е родната ми държава. И, въпреки че на моменти ме е срам да си го призная - чувствам Америка повече като моя родна страна. За две години тя ми даде повече от Германия за петнадесет.