Angel

Двадесет и трета глава

Хари ме остави пред входа на къщата ми. През цялото време в колата цареше гробна тишина. Но пък аз и не исках да я развалям, защото бях сигурна, че ако чуя гласа му щях да се откажа от плана си.

Пътувахме час и половина. Разбира се, летяла съм часове наред в дълги полети, но съм сигурна, че това беше най-дългото пътуване. Понякога почти не успявах да си поема нормална глъдка въздух, което всъщност доста често се случваше... а в други моменти исках просто да се хвърля от колата и всичко да свърши.

Хари не каза нищо, когато слезнах от колата. За щастие през цялото време бях с гръб към него, което улесни доста сбогуването ни. Той от своя страна само запали колата и потегли.

Взирах се в къщата, замръзнала на едно място, някъде половин час. През това време успях да си изключа телефона и да поема няколко дълбоки глъдки въздух.

При други обстоятелства точно в тази минута щях да си взимам поредния дълъг душ и след това да си легна в голямото легло и да заспя с надеждата никога да не се събудя. Само при мисълта, че вече нищо от това няма да е същото, ми иде да се хвърля от някъде.

Тръгнах с бавни стъпки към вратата, и полека започнах да я отварям. Странното беше, че изглеждаше съвсем здрава. Никакви следи от влизане с взлом, нищо. Огледах коридора, после кухнята, хола, дори и градината.

Когато отворих спалнята обаче леко настръхнах при вида на малкото пощенско пликче на леглото. Явно не са ме излъгали, не беше бомба, определено.

Тръгнах леко по-уверена, че няма как да ме нарани, поне не физически.

Отворих малкото пличке и тама намерих моя стара снимка. Тогава сигурно съм била само на няколко месеца. Майка ми беше седнала на един стол, аз бях в скута й. Баща ми не беше там.

В плика имаше още едно малко сгънато на две листче, на което пишеше:

,,Връща спомени, нали?"

Не мога да повярвам, че само заради това пликче не посмях да влезна в къщата си два дни.

Стиснах ръцете си в юмруци, но лявата ръка започна доста силно да ме боли. Трябваше да я промия час по-скоро.

Смачках написаното заедно с плика, но снимката реших да запазя. Все пак, това е единствената снимка на майка ми. Сложих снимката в шкафа на нощтното ми шкафче и полека тръгнах към тоалетната.

Виеше ми се свят и всеки момент ми идеше да повърна сигурно заради загубата на кръв. Защо понякога просто не послушам разума си и не отида в истинска болница?

Може би защото Боб щеше да ме удие ако репортерите научеха, че са ме простреляли. Щях да си изградя лоша репутация и...

Започнах да развързвам бинтовете. С всеки слой червеното кръгче ставаша все по-голямо, докато накрая не се разкри раната. За щастие куршумът беше само одраскал рамото ми, но все пак ужасно много болеше.

Взех спирта и изсипах колкото се може повече преди да започнех да викам от болка. Сложих памук и после увих мястото с нови пластове марля.

Дишах накъсано сигурна заради многото адреналин от болката. Хванах се за мивката, за да не падна и стоях така няколко минути докато пак започнах да дишам нормално.

Излезнах от банята и колкото и да ми се искаше да легна на леглото си и да заспя, трябваше да се обадя на Боб.

-Слънце!- извърнах очи щом чух позитивния му тон.- Какво става? Къде си?

-Вкъщи, пиша песни.- върнахме се към лъжите.- И точно докато пишех една песен ми хрумна една идея.

-Целият съм в слух.

-Искам да направим клип на една от песните в новия ми албум. Ще я пуснем предварително като предизвестие.

-Спечели ме още на думата ,,клип".- чух го как се смее. Смехът на парите.

-Нека да го започнем колкото се може по-скоро.

-Да, съгласен съм. Имаш ли някакви идеи...

-Да заминем още утре за Камбоджа.- прекъснах го, но колкото по-бързо се махна от тук, толкова по-добре.

-Камбоджа? Това не е ли малко далеч?

-Да, но мястото се връзва идеално с песента, а и времето ще е перфектно.

Не бях добра по география, но знаех, че точно тези месеци в Камбоджа няма да спре да вали. За щастие Боб не го знаеше.

-Ами... ще направя каквото мога.- Това не ми звучеше сигурно.

-Боб помисли за кариерата ми. С този клип последователите ми ще се вдигнат двойно.- дано да се вържеше.

-Добре, но да знаеш, че билетите от днес за утре и то за такива дестинации не са никак евтини.

-Знам, че ти е уредиш нещо. Нали за това си най-добрия.- Перфектната формула да обедиш Боб за нещо, е като му се подмажеш. И то доста.

-Е... в това спор няма.

-Тогава до утре на летището.- Затворих му в следващата секунда. Вдишах и издишах дълбоко.

Сега остава само Хари.