Angel

Тридесет и трета глава

-Какво обичаш да правиш?- попита ме Мери.

Послените два дни от както се запознахме, сме заедно. Играхме на карти, Монополис, борба с палци, гъделичкахме се, а сега си говорим. Когато стане въпрос за болестта й Мери става сякаш по-силна. Не е готова да заплаче, не изглежда дори да се е предала. Та тя в момента прилича ни войн готов за най-голямата битка в живота си. Обичах това момиченце.

-Ами обичам да пея.- Усмихнах й се. Знаех, че точно това искаше да чуе. Усмивката й се уголеми и малките й очички станаха по-големи.- Искаш ли да попеем заедно?

-Да!- Стана от леглото и започна да търчи из малката стая.

Днес времето е гадно. Вали почти през цялото време, а стаите не се затопляха достатъчно. Питам се дали на Мери й е добре. Ами ако настине?

-Мери, студено ли ти е?- Попитах я, но всъщност аз самата трябва да си задам този въпрос. Мисля, че ръцете ми замръзват.

-Не, всъщност ми е малко топло. Ще отида до стаята си да си махна суитчера.- Преди да мога да направя нещо тя беше излезнаха от стаята.

Боже, наистина е студено. Станах бавно от леглото и тръгнах към гардероба, където се очаква да намеря още едно одеало.

И точно тогава се случи. Пристъп.

Този път краката ми не издържаха и паднах на пода. Започнах да се треса, защото умирах от студ. Зъбите ми трепереха, но за първи път бях с отворени очи. Сякаш ако ги затворех сега, нямаше пак да ги отворя.

Страх ме е. Ами ако никой не ме намери. Ами ако ме намерят и вече е твърде късно. Не, трябва да направя толкова много неща. Още нищо не съм казала на Хари, трябва да се сбогувам и с Мери, трябва да й кажа да остане силна каквато е винаги.

Виждам сянка. Някой човек идва към мен. Докосва ме, но аз все още треперя от студ. Обръща ме по гръб, но аз не реагирам. Появява се още един до него, доктор Мартинсън и започва да свети с едно малко фенерче в очите ми. Да не би да проверява дали съм мъртва?

Въпреки че аз не се чувствам така. Нали? Как би трябвало да се чувства един мъртвец? Може ли въобще да усети нещо?

Преместиха ме на леглото.

-Ейнджъл?- Някъде много отдалеч чух гласа на Мери. Звучеше притеснена. Накарах се да си обърна главата на една страна и я видях. Стоеше до вратата. Двете й ръце бяха притиснати до устата и лицето й изглеждаше прекалено бледо, за да е истина.