Angel

Двадесет и четвърта глава

Дълго обмислях как да му кажа, че трябва да се разделим. Първо мислех да му изпратя съобщение по телефона, но си помислих, че няма да е честно спрямо него. Щях да му напиша писмо, но не знаех какво да напиша в него. Нямаше вариант, в който да му го кажа лично, очи в очи, сигурно защото не исках да го виждам тъжен. А може би щеше да е точно обратното. Все пак в двата случая аз щях да съм нещастна.

И ето ме сега, пет часа по-късно, летя за другия край на света, защото не мога да се изправя пред страховете си.

Изключих си телефона отдавна... може би няма да го включа повече.

-Уважаеми пътници, моля затегнете коланите. След двайсет минути ще пристигнете в Пном Пен.

Боб по някакъв невероятен начин (и с доста връзки) успя да ми уреди билет за Камбоджа още на следващата сутрин. Трябваше веднага да започна да си оправям багажа, за да не закъснея за полета. Боб също успя да си купи билет, но във втора класа.

Когато се обърнах да го видя, той се опитваше да спи, но благодарение на ревящото до него бебе, това нямаше как да стане.

Съжалявам. Все някой трябваше да се жертва.

След като успешно кацнахме, двамата се насочихме право към хотела ни. Да си богат има своите привилегии, поне няма да чакам куфарите да се появят по движещата се пътека. Боб беше уредил човек специално за тази работа.

-Телефона ти има ли сигнал? Моят нещо май не работи.- обърнах се да видя как Боб е вдигнал телефона си до небесата.

-Още не съм го включила.

-Защо? Трябва да качваш снимки в социалните мрежи. Не си ли съобщила за клипа?

-Мисля да го пазя в тайна. Така ще стане дори още по-интересен.- дано да не започне да спори с мен. Ако иска да си включа телефона, може би Хари ще ми е писал, а точно сега искам да забравя за него... което ми напомни.- Не казвай на Хари къде сме.

-Защо?

-Ами... искам да го изненадам. Така че моля те не му вдигай ако ти звънне.- Боб ме гледаше доста учуден от това, което му казвам, но накрая само кимна без да задава други въпроси.

Стигнахме благополучно до хотела. Стаята ми се намираше на последния етаж с гледка към града. Имах огромна спалня с легло, на което бяха сложили поне десет възглавници във всякакви размери. Банята беше изцало в бяло, освен мивката и душ кабината.

Вече обмислям варианта да остана да живея тук. Никой няма да ме намери... поне така мисля.

На вратата се почука и когато я отворих...

-О Боже мой! Вие сте Ейнджъл Ковърс. - мъжът започна да крещи с цяло гърло. Личеше си, че е от прислугата, защото до него стояха моите куфари... и да не забравяме униформата му на пиколо.- Мечтая си за този ден от... как беше думата? От винаги.- малко трудно се справяше с езика, но все пак оцених старанието му.

-Здрасти...

-Господи тя ми каза ЗДРАСТИ!- не ме остави да се доизкажа. В един момент ми е досаден, но в друг просто не мога да сдържа смеха си.

-Искаш ли да се снимаме заедно?- изведнъц усмивката му се стопи. Ръцете му паднаха до тялото, а след броени минути и самото тяло падна на земята.

Стреснах се. Не знаех какво да правя. До сега не ми се беше случвало такова нещо. Бързо влезнах в стаята и повиках някой от рецепцията да дойде, а след това дотичах до него. Изглежда все още дишаше, което беше до някъде добре...

Не знаех дали да започна да му удрям шамари, за да се свести или... слава на Бога момичето от рецепцията дойде по-бързо от очакваното, клекна до мъжа и два шамара по-късно пиколото бе изправено на крака живо и здраво.

-Така се притесних. Добре ли сте?- попитах го, докато ръцете ми трепереха.

-Мия, какво ми сипа този път в кафето? Мисля че самата Ейнджъл Ковърс се притеснява за мен.- беше малко шашнат, но според мен щеше да се оправи.

Този път не можех да сдържа смеха си. Този човек е един от малкото, който може да ме разсмее без затруднения. За жалост не ми се говори за другия способен на това.

-Фунан държиш се като идиот.- зашепна момичето до него. Изглеждаха на почти една и съща възраст. Брат и сестра.

-Спокойно, случвало ми се е и преди. Та, офертата ми още важи. Какво ще кажете за една снимка?- бих останала да си побърбря с тях, но полета ме скапа напълно и един хубав сън няма да ми дойде зле.

След като така наречение Фунан се успокои успяхме да направим няколко снимки заедно с подписаната му униформа.

Сбогувах се с двамата и секунди след като вратата се затвори, аз бях легнала по корем в голямото легло. Сгуших се между възглавниците и в този момент целия свят все едно изчезна.

Заплахите ги нямаше, както и много шум. Беше спокойно... и все пак нещо липсваше.

Хари.