Angel

Първа глава

В Манчестър съм и по-точно в най-големият му стадион. На коцерт съм. Сърцето ми препуска. За минутка леко се замайвам, но бързо пия вода и се съвземам.,,Ейнджъл, не е сега моментът!''- напомням си мислено.

Взимам китарата от стойката й я премятам през рамо. Оправям струните й и вдишвам дълбоко.

-Една минута до началото!- чувам познатия глас на Грег да изпълва малката стая, в която се намирам. Затварям очи и си представям, че няма никой около мен. Това ме успокоява.- Вече можеш да тръгваш!- чувам отново гласа му и за втори пореден път си поемам дъх. Чудя се дали някога ще свикна с тези чувства?

Отварям очи и леко изглаждам костюма си. Късият гащеризон не е никак удобен, но нямам право на мнение. 

Излизам от стаята и следвам табелите. Те са навсякъде. Все едно ме преследват. Мразя ги.

Минути след това вече виждам малките стълбички, водещи до сцената и чувам тълпите от хора викащи името ми. Но те харесват песните ми, а не мен самата. Никой до сега не ме е, защо пък сега да започват?

Слагам си изкуствената усмивка и започвам да се преструвам, че всичко това го правя защото искам, а не защото нямам друг избор.

Стадионът е огромен, но не мога да видя много от него, защото в секундата, в коята се появявам ме заслепява бялата светлина от многобройните прожектори. Боже, това пък го ненавиждам.

-Добър вечер Манчестър!- всички започват да крещят и да развяват знаменцата, изобразяващи инициалите ми.- Готови ли сте за най-хубавата вечер в живота ви?- започват пак да крещят. Не спират, а дори не разбирам защо.- Първата песен е посветена на един много важен за мен човек. Ако я знаете, пейте с мен.- това са репликите, които ми дадоха и които казвам на всеки концерт, за да разчувствам публиката до толкова, че накрая на шоуто да отидат и да си купят тази песен или нещо друго от щанда през стадиона. Истината е че я написах за самата себе си, защото аз съм единственият човек, на който мога да имам пълно доверие.

След третата песен всички вече бяха пуснали знаменцата и светеха с телефоните си, докато други правеха клипчета с тях. Въпреки че нямаше ли да е по-хубаво ако всичко беше в пълен мрак и се чуваше само музиката, дори без текста, само мелодията беше важна за мен.

Свирех с китарата си и пеех на микрофона, докато в същото време бях празна отвътре. Обаче никой не го разбираше.

-Манчестър, за мен беше чест да пея за вас тази вечер. Вие сте една невероятна публика...- не успях да продължа, защото всички избухнаха. Чувах само ръкопляскания и писъци.- Надявам се съвсем скоро да се видим пак. Не знам за вас, но аз никога няма да забравя тази вечер. Обичам ви всички.- помахах на публиката и се обърнах, за да заслизам към същите малки стълби, които ме отведоха към сцената. Свалих китарата и я поставих на обичайното й място. Влезнах в малката си стайчка, за да се преоблека.

Според графика, който трябваше да спазвам, имах точно пет минути за смяна на облеклото и след това ме очакваше дълъг полет до Портланд.

Крепеше ме единствено мисълта, че скоро това турне ще свърши и най-накрая ще мога да се прибера вкъщи. Където е тихо. Където ще съм отново сама.

Телефонът ми иззвъня точно когато отварях вратата и излизах от съблекалнята си. Беше мениджърът ми.

-Браво на звездата ми!- дори не дочака да кажа нещо.- Справи се блестящо тази вечер. Костюмът ти беше невероятен, но малко трябва да поработиш над усмивката си.- разбира се винаги това беше проблемът.

-Ще се постарая.- казах без капка емоция в гласа си. Исках да спя.

-Да, обаче това не е единственото нещо, за което ти се обаждам...- замисли се за момент.- А да, уредих ти гадже.

Това ме завари леко неподготвена.

-Какво искаш да кажеш?

-В шоубизнеса така се става по-известен, слънце.- Тази дума стана една от думите, които ненавиждах от дъното на душата си.

-Значи трябва само да се преструвам на негова приятелка?- тръгнах по тесните коридори, за да излезна от това място. Вече се задушавах.

-Точно така.

-Казваш го, все едно е нещо елементарно, но истината е че не ти, а аз ще се занимавам с тази простотия.- има моменти, в които просто не мога да се сдържа да не кажа това, което си мисля.

-Знам, че ще се справиш. А и след известно време можеш да скъсаш с него. Това направо ще разтърси медийте...- не го оставих да довърши.

-И така ще стана по-известна.- втората дума, която ненавиждам.

-Ето, вече схващаш накъде бия. Добре сега ще те оставям, че имам още малко работа. Приятен полет, слънце.- след това веднага затвори.

-Лека нощ и на теб.- бях излезнала вече през задния вход, но за жалост не бях сама. Имаше хора навсякъде, които държаха телефоните си и снимаха всяко едно мое движение. Налагаше се да се снимам с някои от тях и да дам на други автогаф. Вътрешно исках да им напиша ,,Аз не съм тази, за която ме мислите'', но успях само да се подпиша и да направя нещо под формата на сърце. Не забравях и да се усмихвам, когато се снимаме, което беше добре.

Затворих вратата на буса, който щеше да ме откара до летището и си отдъхнах. Понякога дори не знам дали ми достига достатъчно въздух за всичко това. Чувствам се странно. Нещо липсва...