My new life. - book 1 (BG fanfiction)

Part 24

*Мислите на Изабел*

Сутринта се събудих, а Джъстин ме беше прегърнал силно. Сякаш всеки момент щях да му избягам. Погледнах часа и осъзнах, че е време за закуска.
-Джей! - опитах се да го събудя, но той само ме стисна по-силно. - Трябва да слезем за закуска. Умирам от глад. - казах му, а коремът ми се съгласи с мен.
-Добре, добре. - измърмори той и се надигна от леглото. Нахлузи тениска, а след това слязохме долу в трапезарията от където се носеше аромат на палачинки.
-Добро утро. - поздрави ни майка ми. Почти ме изплаши.
-Добро утро, мамо. - поздравих.
-Рано сте станали. Днес може би Джъстин ще благоволи да отиде в университета. - каза Джеръми, а аз се засмях.
-Има ли смисъл? Всичко което учим си го знам. Хиляди пъти съм ти помагал във фирмата. Аз буквално мога да бъда шеф там. Не разбирам защо изобщо трябва да ходя в университет. - каза намусено Джъстин.
-За да имаш образование и за да разбереш че не всичко идва на готово. - отговори му Джеръми.
-Достатъчно дълго съм там и знам че нищо не идва на готово. Но предпочитам да работя вместо да си губя времето. - отново каза Джей.
-Добре нека го погледнем така. Ти не ходиш на университет, а очакваш от мен някой ден да ти възложа задачата да управляваш цяла фирма. Ти може и на работа да не отидеш. - отново се обади Джеръми. Усещах как нещата отиват към спор, а е едва сутрин.
-Това е съвсем различно. - сопна се Джей.
-Тогава ми покажи, че мога да ти вярвам. Докажи ми с нещо, че можеш да си отговорен. Спри да правиш глупост след глупост! - повиши тона си Джеръми.
-Как като ти не ми даваш шанс? - извика му Джъстин.
-Оставам те за една вечер сам и когато се върна заварям Сюзън да чисти твоя безпорядък. Това ли е отговорност? - отново му се скара Джеръми - И не ми повишавай тон. Аз съм възрастният тук.
-Все тая. - каза Джей и напусна стаята.
Можех да си представя как се чувства. Той се възхищава на баща си и иска да му подражава. Само че Джеръми понякога има съвсем различно мнение за него. Сякаш не го познава. Аз вярвам, че Джъстин може да бъде отговорен. Наистина може. И прекрасно знаех защо настоява да работи във фирмата. Искаше да се подсигури. Заради разговора ни снощи. Заради въпроса ми "Какво можем да предложим на това бебе?". Всичко беше по моя вина. Той просто иска да бъде сигурен, че може да изкарва парите си сам. Когато се сетих за снощния ни разговор няколко сълзи се търкулнаха по лицето ми.
-Мила какво става? Добре ли си? Знаеш, че на Джъстин ще му мине. - погледна ме майка ми.
-Ти не разбираш. - поклатих глава.
-Какво има да разбирам? - каза тя любопитно.
-Аз...
-Какво става? - попита ме и Джеръми.
-Аз съм виновна.
-За какво? - попита ме майка ми за пореден път с учуден глас.
-За всичко. - поклатих глава.
-Единствено Джъстин е виновен за действията си. Не го защитавай. - каза Джеръми.
-Не е така. Ти си мислиш, че той не е отговорен, но не си прав. - за пръв път се осмелих да говоря така на Джеръми - Джъстин е най-отговорният човек, който познавам. Той винаги е до мен. И винаги се грижи за мен. Никога не ме изоставя и когато имам нужда от нещо той винаги е там за мен. Джъстин знае какво обичам, как го обичам и кога го обичам. Той винаги знае как да направи нещата така че да са добре за мен. Винаги когато съм притеснена той е до мен, за да ме успокои. Джъстин винаги се уверява, че съм се нахранила или че съм се облякла с топли дрехи. - обясних му и изхлипах, защото сълзите се стичаха по лицето ми - Да, той прави глупави грешки. Но никой не вижда важните неща в него. Той ти се възхичава и те обожава. И цени това, че през всички тези години си бил до него. Джъстин е най-отговорният и най-грижовният човек за мен.
-Изабел, аз... - Джеръми не знаеше какво да каже - Предполагам му дължа извинение.
-Не бързай толкова с това. - поклатих глава и той ме погледна учудено - С Джъстин направихме огромна и непоправима грешка. Тук вече наистина смея да кажа, че и двамата постъпихме безотговорно.
-Какво се е случило? - попита майка ми.
-Аз съм... - замълчах. Бях ли готова да им кажа? Разбира се. Трябваше да знаят. - бременна.
-Какво? - Джеръми извика. - Изабел това беше първият ти ден в университета, а сега ни сервираш тази новина? Какво си мислите че правите двамата с Джъстин, а? Да не си мислите, че всичко е детска игра?!
-Успокой се, скъпи. - намеси се майка ми - Съгласна съм. Твърде рано е за това. Но нищо не е свършило. Тя може да направи аборт и... - когато чух тези думи инстинктивно увих ръце около корема си. Сетих се за думите на Джъстин и стомаха ми се сви.
-Не. - каза категорично Джеръми.
-Как така не? Тя е почти на 20, цялото бъдеще е пред нея. Не можем да я оставим да роди! - каза майка ми.
-Няма да го махна. Не искам. - казах категорично.
-Но... - майка ми звучеше объркана.
-Никакво но. - каза Джеръми - Няма да убием това бебе. Има семейства които имат нужда от дете. Именно за това може да го дадеш за осиновяване, когато се роди.
-Какво? Няма начин! То е мое! - извиках му аз. Не можех да сдържам гнева си.
-И как смяташ да се грижиш за него сама? - попита ме той.
-Сама ли съм, Джеръми? Защото до колкото си спомням ние сме семейство. А семейството си помага и се грижи един за друг. Или греша? - отговорих му - Освен това, ако вие не го желате окей, разбирам. Но то остава. Защото има много по-важен човек тук, който го иска.
-Джъстин не може да се грижи дори за себе си, да не говорим за бебе. - каза ми Джеръми.
-Помисли си пак. - заядох се - Не виждам как, но явно си бил доста добър пример за него за това как един баща трябва да се грижи за детето си. - казах му, а той остана безмълвен. Реших, че е най-добре да напусна стаята. Не знаех какво щях да правя от тук нататък, но знаех едно. Това дете щеше да остане. Независимо кой го иска и кой не. А сега беше време аз и къркорешия ми стомах да се оправим за университет.

Честита Коледа на всички! Благодаря ви за подкрепата. Надявам се да съм ви зарадвала с новата част от историята и също така дано тя да ви хареса! За некст гласувайте❤️ Весели празници! 🎉