My new life. - book 1 (BG fanfiction)

Part 21

*Мислите на Джъстин*

Събудих се от досадната си аларма. Мамка му! Беше време за даскало. Бях забравил какво означава тази дума докато бях на Хаваи. Да не говорим, че след няколко дни ми предстоеше и изпит, а нямах идея какво щях да правя. Разбира се оценките не бяха важни за баща ми. Важното беше да завърша университета. Някак си. За да може след това малко, по малко да навлизам в семейният бизнес. Не виждах смисъл от това, което уча честно казано. Пределно ми е ясно с какво се занимава баща ми. Безброй много пъти съм му помагал във фирмата. Но не. Естествено, че Джъстин трябва да се постарае преди да започне работа. Не биваше да получавам всичко наготово. Врътнах очи при тази мисъл. Да, можеше да съм син на изключително богат бизнесмен, но това в никакъв случай не означава идеален живот. Баща ми всъщност е доста строг родител.

Станах от леглото и отидох да се измия. Дори реших да си взема душ. И да закъснея нищо няма да стане, нали? Само ще си спечеля мръщене и мрънкане от баща ми и учителите. Душа ми дойде успокояващо и релаксиращо, излишно е да казвам че не си правих труда да бързам. Когато излязох от банята заварих Изабел да стои на леглото ми докато гледаше нещо в телефона си, а до нея се намираше черната й чанта.

-Хей – казах и отидох да я целуна  - Какво става? – попитах я и започнах да се оправям.

-Дойдох да те изчакам и да слезем заедно на закуска. – обясни тя и сви рамене – Но ти се забави прекалено много в банята. – изкикоти се.

-Знам. Не ми се ходи в университета дори малко. – обясних докато слагах бялата си тениска. Взех един черен анцуг, който беше с тесни крачоли и стоеше готино. Сложих си часовника и слънчевите очила, обух едни кецове и бях готов.

-Така ли ще отидеш на университет? – погледна ме учудено Изабел. И чак сега забелязах облеклото и. Беше се постарала. Беше облкла черна разкроена поличка, която и стоеше доста сладко и я беше съчетала с подходяща блуза. Изглеждаше добре.

-Да? Какво му е? – попитах я, а след това посочих дрехите си.

-Нищо, просто не ми е направило впечатление хората да ходят там с анцуг.- засмя се тя, а аз я прегърнах.

-Скъпа, мога да ходя както си поискам. – намигнах й. Взех записките си и тръгнахме към първият етаж, където се усещаше мириса на пържени филийки.