My new life. - book 1 (BG fanfiction)

Part 28

-Събуди се, сънливке. - промърморих на Изабел, а тя само се намръщи. Беше време да ставаме. Бях организирал всичко и не исках плана да се провали. Силвия ми се обади много рано сутринта и ми каза, че всичко е готово. Единственото, което ми оставаше да направя е да събудя тази спяща красавица до мен - Бебчо, ставай вече. - отново проговорих аз и помилвах нежно лицето и. Най-сетне тя благоволи да отвори очи, но ме изгледа недоволно.
-Какво? Какво, Джей? - каза заядливо тя. Беше много сладка - Нали днес трябваше да си почина и за това не отидох в университета?
-Да, така е. Но помниш и за изненадата, която имах за теб, нали? Ако не се размърдаш сега, ще закъснеем. - казах и, а тя стана от леглото, за да се приготви.
Аз бях напълно готов, защото бях станал доста преди нея. Просто стоях и я чаках. Отне и толкова много време да се приготви, че вече започнах да се съмнявам дали ще успеем на време.
-Хайде. - каза ми недоволно, докато минаваше покрай мен.
-Бебчо, защо си толкова кисела тази сутрин? - засмях се докато се качвахме в асансьора.
-Защото някой ме събуди. - погледна ме тя - А и дори не знам къде отивам.
-Ще разбереш. Хайде. - казах, когато асансьора спря на първият етаж от сградата. Кимнах на пазача, а след това се отправихме към паркинга. - Ще вземем моята кола.
-Ами другата? - попита ме Изабел.
-Просто да остане тук. Няма да ти трябва.
-Може ли да се отбием до една аптека? - тя зададе поредния си въпрос. Аптека? Сега? Вече наистина губех търпение. Нямаше да успеем.
-Какво? Изабел сега ли се казва? Отне ти един час да облечеш дънки и тениска, а сега искаш да спирам и до аптека?! - говорех докато шофирах и поглеждах за секунди към нея.
-Аха, ясно. Не ти харесва как съм облечена, така ли? До колкото помня преди ти харесваше. - отговори ми настъпателно тя.
-Това нямаше нищо общо. Дори не го бях намекнал. - засмях се. Бях леко нервен, но тя винаги ме разсмиваше. А и как е възможно да се сърдиш на човек, който е толкова сладък, докато е ядосан?!
-Не, не... Ти си го каза. Просто не разбирам как...- започна, но беше прекъсната от устните ми, които се разбиха в нейните.
-Отивай в аптеката, по дяволите. Стига сме губили повече време. - казах и и намигнах, а тя слезе от колата.

***

Когато пристигнахме в имението паркирах колата, а Изабел беше нетърпелива да слезе първа. Сигурно ми беше сърдита. И аз не знам защо. Ще трябва да свикна с тази промяна в настроенията и.
-Отиди да си приготвиш багаж. - казах и ударих дупето и, когато влязохме в къщата.
-За колко дни отиваме? И къде? За да знам какви дрехи да си взема.
-Вземи си топли и дебели дрехи. - отговорих - О, но също така не забравяй и бански. - намигнах и игриво.
-Какво? Що за място? - погледна ме странно, но аз и кимнах към стълбите и тя тръгна към стаята си, въздишайки. Съжалявам, но нямаме време за губене сега.
-Хей! - появи се Джулия.
-Здравей. - усмихнах се - Къде е баща ми?
-В кабинета си е. Изабел още ли ни е сърдита? - попита ме разтревожено моята доведена майка.
-Ъм, всъщност сега е сърдита на мен. - почесах се зад врата - Но съм сигурен, че ще ви прости за думите онази сутрин. Познавам я.
-Знам, скъпи. Просто се чувствам малко виновна. - повдигна рамене Джулия - Но както и да е. Искам само да я пазиш в Аспен. За останалите неща ще говорим, когато се върнете.
След тези нейни думи се отправих на втория етаж, където се намираше кабинета на баща ми. Той много добре знаеше за какво отивам. Преди да вляза почуках на вратата. Все пак така бях възпитан.
-Джъстин. - поздрави ме той като кимна да вляза. Очевидно беше зает да пише важни документи. Няма да лъжа. Работата във фирмата не беше никак лесна. Особено, когато се налагаше да я ръководиш. - Ето. - каза изведнъж баща ми и ми метна ключовете.
-Благодаря. - отговорих му.
-За нищо. Дано да си прекарате добре. - погледна ме с усмивка той - А след като се върнеш... знаеш. Започваш да работиш във фирмата. Малко по малко ще свикнеш.
-Знам, знам. - кимнах му - Спокойно, предпочитам това пред още загубено време в университета. Искам да взема живота си в ръце или поне да се опитам.
-Виждам това. Не бях прав за нещата с бебето и с Изабел като цяло. - въздъхна той и остави химикала с който пишеше. След това ме погледна - В началото си мислих, че не приемаш на сериозно вашата връзка, че тя е поредната и че гледаш на нея като на нещо временно. Както правеше и с повечето момичета преди. Но напоследък виждам колко много всъщност ти пука за това момиче и че наистина си сериозен в намеренията си. И няма да те лъжа. Самият факт, че си я убедил да запази това бебе ми говори много. Доста мислих и осъзнах, че до някъде не бях прав.
-До някъде? - погледнах го - Ти изобщо не беше прав, татко. Думите ви много нараниха Изабел. Мен също. За мен тя е нещо повече от поредното момиче. Искам и се опитвам да градя бъдещето си с нея.
-Разбирам. И това е едно от малкото свестни решения, които си взимал. - подсмихна се баща ми - А сега върви. Ще се видим като се върнете.