Проклятието

1.

Казвам се Аврора. Не знам как да започна историята си... Бях добра, прекалено добра. Помагах на всяко живо същество, което имаше нужда от помощ, защото така бях възпитана. Бях на мнението, че всеки заслужаваше да бъде щастлив, независимо дали беше човек, твар, или най- обикновено прасе. Родих се преди век, но ще стигнем и до частта, в която ви казвам защо все още съм жива. Светът се разви по доста странен начин. Боговете решиха да си направят експеримента да дадат привилегията на някои от животните да говорят и да се държат като хора, също така и уголемиха някои от тях. Например извън селищата можеш да срещнеш змия, до която ще изглеждаш като мравка, или ако решиш да отидеш до пазара, все накъде ще срещнеш двукрак бивол като продавач. Та да стигнем и до деня, в който всичко се прецака.

Ретроспекция

-         Тези домати са прекрасни- възкликнах, показвайки усмивката си- Личи си, че ги поддържаш добре!

-         Благодаря ти, Аврора- биволът ми се поклони.

-         Колко ти дължа, Арти?- питах, изкарвайки жълтата торбичка, в която ми бяха монетите.

-         Моля те, приеми ги като подарък- Арти размаха видоизмените си копита и изглеждаше, сякаш имаше два пръста- Трябва да ти върна услугата, все пак ти ми спаси живота.

-         Няма нужда, аз искам да платя!

   Арти не се отказа и накрая си тръгнах с доматите, които ми подари. Вървях с подскоци по пръстта, докато се прибирах до малката ми, но чаровна къщичка. Майка ми ме посрещна с усмивка. Отидох до кухнята, за да оставя доматите, и видях любимата ми торта на масата, на която пишеше: „Честит рожден ден, Ави!" . Боже, съвсем забравих. Около масата седяха баща ми и двамата ми по- малки братя- Саймън и Николас. Като ме видяха, започнаха да пеят с широка усмивка и майка ми щеше да се разплаче. Честно казано ми беше малко неловко, че бях център на внимание. Саймън и Николас ми подадоха една кутия, която сигурно беше подаръка ми и казаха едновременно : „ Честит 18-ти рожден ден, како!". Беше толкова сладко. Прегърнах ги и ги целунах и взех кутията в ръце. Преди да я отворя, през прозореца видях една възрастна жена, която носеше две препълнени торби, които допираха земята и очевидно се затрудняваше. Нещо падна от едната й торба, но тя не забеляза. Не се сдържах, трябваше да й помогна. Извиних се на семейството си, защото станах от масата, и излязох от вкъщи. Вдигнах кутийката и тя се отвори, защото капачката й беше хлабава. На нея имаше един малък многоъгълен кристал. Беше прекрасен. Не можех да определя цвета му, защото когато го движех, променяше нюансите си. Сигурно струваше цяло състояние. Възрастната жена вече беше на края на пътя и започнах да тичам към нея.