Проклятието

14.

Гледна точка на Аврора

Не ме интересуваше коя област от картата беше в главата на Ноа, но определено това нямаше да ме спре да му затворя устата. Барби?! Сериозно?!

-         Не можеш да ме направиш подчинен, забрави ли?- самодоволният поглед на Ноа ме вбесяваше още повече и той докосна с пръст главата си, припомняйки ми очевидното.

-         Извини ми се и ще те пощадя!- скръстих ръце.

-         Искаш да ти се извиня за това, че те нарекох Барби?!

Мълчанието ми му подсказа, че точно това исках от него. Всички ни гледаха в очакване, освен Томас. Той не спираше да гълта вода и това незнайно защо още повече ме напрегна.

-         Добре...очевидно не харесваш прякорите...-Ноа завъртя очи- Но не е в мой стил да наричам хората с цялото им име...-той направи малка пауза- Съжалявам, че те нарекох Барби, Ави!

Ави...само семейството ми ме наричаше така. Спомних си последният ми ден с тях, на осемнадесетият ми рожден ден и как на тортата ми беше изписано това умалително име. От тогава не позволявах на никой да ме нарича така, защото се сещах за семейството си и как излязох от вкъщи, за да помогна на „бедната старица" с покупките. Ако не бях излязала навън тогава, нямаше да получа тази дарба- проклятие и живота ми щеше да бъде нормален. Само при тази мисъл полудявах. Усетих как бузите ми станаха червени и ръцете ми ме сърбяха да махна скапаните очила и да подчиня всички.

-         Господарке, трябват ни!- посъветва ме Хосе, сякаш прочел мислите ми.

  Направих се, че не го чух и се пресегнах към очилата, но точно преди да ги сваля, ми прилоша. Картината, която виждах, се замъгляваше и на нейно място се появи човек с очила, който караше колата си с бърза скорост. По дяволите...видение. Този човек щеше да умре. Това беше синът на Николас, който не искаше да закъснява за представлението на седем годишната си дъщеря. Валеше и имаше силен вятър. Колата се приближи до един мост, под който имаше дълбоко езеро. Едно дърво падна пред колата и тя рязко зави, като падна в езерото. Коланът беше заял и Оливър не можа да излезе от колата навреме. Ледената вода започна да прониква в колата и Оливър най- накрая откопча колана, но вратата не можеше да се отвори: „Не се предавай, счупи прозореца!" изкрещях, но той не ме чу...никой не ме чуваше. Усетих някакви ръце върху себе си, които ме насочваха към дивана, но тогава не бях в реалността...виждах само и единствено как Оливър блъскаше по стъклото, в опит да се измъкне от капана, в който сам се въвлече. Водата почти запълни колата и мъжът започна да се паникьосва. Той се потопи, като се опитваше да намери някакъв твърд предмет, но колата беше чисто нова и там все още нямаше нищо, освен пакетче дъвки. Докато той беше под водата и аз не можех да дишам и се закашлях. Оливър използва малкото останало незапълнено място на тавана, за да си поеме въздух и отново се потопи. Но този път не търсеше нищо, просто седна на една от седалките на колата, чакайки смъртта си. И без това вече нямаше от къде да си вземе въздух. Той се предаде. Междувременно едва дишах и чувах приглушени гласове как ми казваха да дишам бавно и да се успокоя....сякаш не се опитвах да го направя досега. Малко вода влезе в организма на мъжа и той се задави, поглъщайки още повече вода. Аз също се задавих, защото усещах какво изпитваше той. При мен нямаше вода, но аз се давех заедно с Оливър. Когато сърцето му спря аз се върнах в реалността, като отчаяно се опитвах да си поема въздух. Ръцете ми трепереха и усещах как сърцето ми биеше като лудо в гърдите ми.