Проклятието

29.

Следващите няколко глави са свързани с предишната ми история.

   Колкото и да бях груба към подчинените си, признавам, че без тях нямаше да стигна до никъде. Хосе беше създал симулатор, в който мишените имаха оръжия и се движеха като истински хора. Вързах си косата и си пуснах енергична песен в слушалките, очаквайки противниците си. Знаех, че слушането на музика не бе подходящо в момент като този, но обичах предизвикателствата. Рязко на няколко сантиметра от лицето ми прелетя холограмна брадва, която се заби в дървото пред мен. Обърнах се и видях как жената тичаше с бясна скорост към мен, но с няколко премерени движения я победих, като холограмата се разпръсна в момента, в който й счупих врата. Заобиколиха ме още пет като нея в опит да ме приклещят. Изкарах ножа за спешни случаи от маратонката си и го хвърлих в главата на холограмата пред мен, но веднага след това останалите ме нападнаха с оръжията, които имаха. Честно казано ми беше трудно да ги надвия, Хосе явно беше направил актуализация. Изолирах всичко наоколо и се концентрирах изцяло върху симулацията. Следвах ритъма на песента и надвивах една по една мишените. По този начин не си позволявах да мисля за леката паника, която ме обзе. Никога не подценявах противниците си, дори и да бяха холограми. Енергията в мен бушуваше и незнайно защо се усмихвах. Чувствах се силна и уверена. Нямаше нищо хубаво в това да убивам, но явно наистина се бях променила с годините. След като убих и последната жена, симулацията приключи и въздъхнах от облекчение. Огледах се наоколо и видях как Том се беше настанил удобно на земята, явно ме беше гледал през цялото време.

- Нямаш ли си друга работа?!- опитвах се да не го гледам, докато прибирах ножа в маратонката си.

- Как по дяволите прибираш този нож там, не ти ли убива?!- въобще не отрази коментара ми.

- Явно не си запознат с технологиите, но рано или късно всеки се развива...в твоя случай късно.- отправих се към лагера, но Том застана на пътя ми- Отдръпни се, или ще последваш съдбата на холограмите!

- Тези ментета!?- той се изсмя, като скръсти ръце и ме погледна право в очилата- Обиждаш ме, като ме сравняваш с тях.

- Казвам това, което мисля. Не ме интересува как ще се почувстваш след това!- заобиколих го, ускорявайки крачка.