Проклятието

9.

Гледна точка на Аврора

Спокойно се наслаждавах на обедните летни слънчеви лъчи до външния басейн, когато Фил ми каза, че имаше натрапници. Бързо се наметнах с дългия, но тънък шал, колкото да скрия банския си, и се отправих към големия ми хол, където се намираше и охранителната ми система. От камерите видях как непознат сив джип спира пред портата. От там слезе едно момче, може би малко по- голямо от мен...тоест от годините, на които изглеждах, и каза на носорозите, че ме познаваше. Описа ме доста детайлно, само че аз не мисля, че косите ми бяха кафеви. Добре, че Фил го излъга за това. Засмях се, защото това момче много си вярваше. Казах на носорозите през слушалките в ушите им да ги пуснат (комуникирах така с всички подчинени). Те се спогледаха, но го направиха. Нямаше как да не ми се подчинят. Момчето приглади русия си перчем на една страна и се върна в колата. Когато колата спря пред входната врата, не очаквах гостите ми да са петима. Бяха готини и заради това реших да не ги подчинявам веднага. Исках да видя какво щяха да направят. Казах на Джош и на Лео да не им задават много въпроси и те се отправиха към басейна, където бях аз преди няколко минути. Момчетата влязоха в двореца, мислейки, че никой не ги беше забелязал, но всеки подчинен едва се контролираше да не ги изгони. Взех една ябълка от голямата купа до мен и седнах на въртящия се бял стол, за да можех да гледам по- добре камерите. Забелязах как на едно от момчетата му стана неловко, когато моделите, които подчиних преди месец, минаха покрай него, въпреки че той не беше далеч от тяхната физика. Не се сдържах и се засмях. Точно от това имах нужда. Изглежда те ме чуха и се отправиха към вратата на хола. Те леко се наведоха, за да се ослушат и аз пак се засмях, защото изглеждаха глупаво. Момчето от преди малко повиши тон, за да съвземе приятелите си, които явно харесаха смеха ми. Харесваше ми, че имах ефект и на неподчинените. Започва се.

- Да?- провикнах се, сдържайки смеха си. Притичах да си взема слънчевите очила, които бяха на големия бял ъглов диван. - Не стойте на вратата, влезте.

Момчето, което говореше на охраната ми, им каза да не ме гледат в очите.

- Не са чак толкова зле.- отново се провикнах, усмихвайки се.

Те се ококориха, явно бяха изненадани, че ги чух. Казах на Люк, Оливър и на Симо да ги доведат при мен. Да, помнех имената на всички мъже, а те хич не бяха малко. Момчетата влязоха с плахи стъпки, гледайки земята.