Проклятието

7.

   Проклятието определено промени живота ми. Жените изглеждаха като подивели, щом ме разпознаваха из улиците. Затова излизах рядко. Мъжете ми носеха всичко необходимо и работеха вместо мен. Първият починал от семейството ми, беше баща ми. Враговете ми нарочно го убиха, за да ме измъчват. Картината на бавната му и мъчителна смърт се беше появила като видение в главата ми и не можех да направя нищо, за да я премахна. Болката беше неописуема. Подчинените ми се опитваха да ме успокоят, но нищо не помагаше. Крещях от болка и плачех като за последно, а дупката в сърцето ми стана още по- голяма. И всичко това беше заради Брайън. Ако не бяха извратените му представи, нямаше да убия онази армия, включително и баба му, и Хадес нямаше да ми наложи това наказание. Брайън, от друга страна, се беше скрил като мишка в нов дворец, чието местоположение не знаех. Той се криеше се от мен, защото знаеше, че го търсех и знаеше, че можех да го убия без никакви затруднения. Единствената информация, с която разполагах, беше, че беше заобиколен от жени и се беше научил как да използва магията в своя полза. С армията ми сме пътували с дни наред, търсейки замъка му, но винаги попадахме на задънена улица... Годините минаваха, светът се променяше, подчинените ми бавно остаряваха и умираха, а по мен нямаше нито една бръчка, нито един бял косъм, нито един признак за развитие. Изглеждах на 18. По- малките ми братя също остаряваха и след време осъзнах, че не трябваше да ги наричам по- малки братя. Саймън почина от болест, която продължи с месеци и усещах как клетките му бавно умираха. С времето се опитах да изградя стени около себе си, заради болката, която изпитах през годините. Изглеждах безчувствена, но не ми пукаше окобено. Нямаше да допусна някой да види наранената и отчаяната ми за живот същност... Опитвах се да се приспособявам с промените и технологиите, които хората измисляха с времето.

90 години по- късно

Гледна точка на Томас

- Брат, стига си тренирал, трябва да излизаш.- оплака се съквартиранта ми, Найден, който за жалост ми беше най- добрият приятел.

- 58...59...60.- спрях с лицевите опори и го погледнах.- Какъв ти е проблема?

- Знаеш какъв ми е проблема. Няма да забравиш Бритни, ако си се заключил тук и се помпаш.

Бритни беше бившата ми. Видях я да се натиска с някой смотаняк и я зарязах....наистина я харесвах.