Проклятието

4.

  Преместих се в един изоставен дворец, който беше много далеч от селото ми, с идеята, че нападенията можеха да спрат. Освежих го и имах надеждата, че всичко щеше да се оправи. Но вместо това наемниците се събираха на групи и организираха всякакви засади, с които да ме хванат неподготвена. Двореца беше на място, пълно с всякакви еволюирали животни и използвах тези, които можех да подчинявам, за да се защитавам. Брайън често ме посещаваше и ми даваше съвети. Той ме научи как точно да контролирам създанията и те ми служеха до гроб. С времето с Брайън станахме нещо като най- добри приятели. Споделяхме си всичко и нямахме тайни един от друг. Доказа ми, че не е като баща си- Хадес, въпреки външните си прилики. Той цял живот се е доказвал пред боговете в своята лоялност към тях и те най- накрая му повярвали. Колкото и пъти да го питах защо наемниците си мислеха, че камъка имаше магически сили, получавах един и същ отговор: „Не знам, те мислят, че ги лъжеш. Те няма да се откажат толкова лесно, затова бъди готова да иползваш и по- груби методи!".

   Беше ме страх да изляза от двореца, за да не срещна наемници. Не се страхувах от тях, а от това да не заповядам на някой от подчинените ми да ги убият. Не можех отново да преживея този ужас, но и не можех да допусна някой от семейството ми да пострада, заради мен. Когато убих онази жена, не можех да спя седмици наред, защото сънувах кошмари. Брайън многократно се опитваше да ме изкара от двореца, но винаги някой подчинен го спираше и накрая спря с опитите. Той също живееше в дворец, но беше много по- далеч от моя. Заради разстоянието, той ми подари едно от онези магически прозрачни къбла, които използваха гадателките, за да си говорим. Раликата беше, че когато докосвахме кълбото, можехме да отидем до това на другия, само че успявахме да телепортираме само ръката си. Бях много щастлива от този факт, тъй като ако ме ядосаше, можех да го ударя през кълбото. Но една нощ, когато той ми звънна, от другата страна вместо Брайън, видях жена с права червена коса и кафеви очи, която твърдеше, че е превзела двореца му и ако не предам кристала на нея и на армията й, ще го убие. Отначало не й повярвах, но когато тя показа горящия му дворец, разбрах, че беше истина. По най- бързият начин събрах всичките си подчинени, включително и огромната мечка, която беше три пъти по- голяма от мен на четири крака, и вълка, голям почти колкото мечката. Трябваше да изляза от двореца, не можех да не помогна на най- добрият ми приятел. А и ако не беше той, никога нямаше да мога да разбера дарбата си. Когато пристигнах, двореца вече беше изпепелен, а армията на жената атакува моята. Погледнах в далечината и я видах на един хълм. Брайън беше до нея, завързан с окови на едно дърво. Как беше успяла да залови полубог?! В ръката на жената имаше камшик и Брайън извика от болка, щом тя го удари с него. Тя ме погледна със самодоволна усмивка и усещах как гневът изпълва сетивата ми. Една от жените й донесе кълбото му и на него видях образът на майка ми, която миеше чинии. Жената изкара пистолет от колана, увит около талията й, и го насочи към кълбото. Как така имаше друго кълбо в старият ми дом? Отхвърлих въпросите, изникнали в ума ми, трябваше да направя нещо, бързо! Не можеше това да се случва отново. Не можех да си позволя да рухна и определено не можех да допусна отново да ме заплашват. Около мен мъже и жени се биеха, като естествено мъжете ми побеждаваха. Извиках от гняв и се затичах към хълма, като не изпусках от поглед жената. Това беше първият път, в който наистина бях ядосана. В гневът си, заповядах на подчинените ми да убият всеки един от армията на червенокосият дявол. Писна ми да се крия като мишка в двореца. Трябваше най- сетне да се изправя срещу врага си, а и исках да видя на какво бях способна. Атакуваха ме няколко жени, но с няколко премерени движения, които естествено научих от Брайън, те паднаха на земята, победени. Погледа ми беше фокусиран над кълбото и не ме интересуваше колко още трябваше да убивам, за да го изтръгна от ръцете на тази противна жена. Наистина тогава не ме интересуваше, че около мен беше пълно с трупове. Сякаш бях издигнала нещо като бариера около себе си и единственото нещо, което фокусирах, беше онзи хълм. Убивах без никаква емоция. След като армията ми победи нейната, се качих на хълма.

- Всичко свърши, предай се!- извиках на жената, която се усмихна самодоволно- Ти подиграваш ли ми се?!

Брайън се засмя толкова силно и едвам си поемаше въздух. Какво..

- Съжалявам, не се сдържах- каза, все още смеейки се- Само да си видиш лицето!

Брайън пристъпи напред и оковите около тялото му паднаха. През цялото време се е преструвал на заложник.

- Какво по дяволите?- изкрещях, като гласът ми се пречупи накрая.

- Подай ми това- каза той на жената и тя му хвърли кълбото- Най- сетне излезе от скапания дворец! Не намерих друг начин да те изкарам от там.

- Ти си болен! Как можа да го направиш? Как можа да ме заплашваш със семейството ми? Убих толкова хора, заради един майтап?!- извиках, а отчаянието ми се личеше отвсякъде. Мъжете се бяха събрали около нас и гледаха свирепо Брайън.

- Научих те на толкова много неща, защото искам някой ден да властваме над този жалък свят. Аз и ти ще сме перфектният отбор.- спокойствието, с което изричаше тези думи, ме обезпокояваше- Убиваше толкова прецизно, сякаш си го правила с години!

- Какво ти става, защо говориш такива неща?

- О, Аврора, нима мислиш, че просто ей така те научих на толкова техники?!- той се подсмихна- Никога не съм бил добър. Баща ми ме научи още от дете да слагам „добрата" си маска и тя определено подейства. Когато боговете ми се довериха достатъчно, за да те дадат на моя отговорност, това беше идеалната възможност да задвижа плана си. Знаех, че ще бъде трудно да те накарам да станеш от моя отбор, но усещам как с всеки изминал ден ти ставаш все по- добра в това!

- Да се защитавам! Никога не съм искала да нападам когото и да е било, без да има причина. Как можа да ми причиниш това, мислех че сме приятели? Ние сме отбор, но защо ти е да властваш над хората? Защо ти е омраза?

- Защото тя те прави силен и уверен!- той извика, а жената местеше погледа си ту към мен, ту към Брайън- Огледай се, ако не беше уверена в способностите си, нямаше да победиш. Признай си, че ти харесва да убиваш!

- Никога! Ти си изрод! Дай ми кълбото!

- А кристала?- жената се обади.

- О, я млъквай!- Брайън завъртя очи отегчено и за части от секундата взе ножа на един от труповете и го хвърли в гърдите на жената и тя падна на земята...