Под Маската

148

" ОБИЧАМ ТЕ ,,

-Обичам те!

-....

-З-защо мълчиш?

-Защото аз не съм правилния човек за теб.

-Н-не, това е лъжа! Просто другите не искат да сме заедно!

-Ще е по-добре, ако не се виждаме повече.

-Но....

-Спогом, Алекс...

-Винаги ще те обичам, Джейк...

Алекс се прибра в апартамента си вунящ на цигари и алкохол. Опита се да заглуши болката в сърцето си като отрови организма си по ози нячин, но не успяваше. Макар и лека, болката се усещаше.

От онзи ден нататък Алекс не бе виждал или чувал Джейк. Нямаше го нито в университета, нито на работното му място. Той беше притеснен, много притеснен, но си спомняше думите му.

-Ще е по-добре, ако не се виждаме повече.... Как можа да ми го причиниш Джейк? Любовта ми нищо ли не значи за теб?

Нова вълна на болка и тъга заляха младото момче. Той се разпадаше отвътре, а вече и отвън. Сгрумоляса се на земята в коридора под натиска на силните си емоции и алкохола.

-Винаги ще те обичам, глупако! Винаги!

Алекс се разкрещя. Болката се усилва. Здравия разум се изпарява. Желанието расте. И вече стоеше в кухнята, загледан в острите ножове.

Една страховита усмивка изгря на лицето му и посегна към единия нож, но сякаш  нещо го спря. Спря го мисълта, че ако направи това, може би никога няма да види Джейк. Може би, само може би, ако премине през тази болка и изчака още малко Джейк ще се върне.

-Джейк...

Алекс се подпря на кухненския шкаф и измъкна телефона си от джоба на якето, с което още беше. Затърси из контактите си и щом очите му попаднаха на едно определено име отново изгря усмивка на лицето му, мила и невинна усмивка.

-Джейк...

Алекс натисна зелената слушалка и зачака човекът от другата страна да вдигне.

Първи сигнал, втори сигнал, трети сигнал, четвърти сигнал...

-Ало?

-Джейк....

-Алекс? Какво има? Добре ли си?

-Джейк....

От очите на Алекс потече нова струя сълзи, вече не се държеше на краката си, а гласът му го предаваше.

-Джейк, м-моля те... В-върни се... Н-не мога д-да продължавам т-така!

-Алекс, успокой се! Не прави никакви глупости, ясно?!

-В-върни се... Моля те, върни се!

Единствените звуци в цялата стая бяха ревът и умолителните думи на Алекс.

-Д-Джейк? К-къде си?

-Успокой се, чу ли? Скоро ще съм при теб.

-К-колко скоро?

-Скоро...

-Обичам те...

-Знам... И аз те обичам...

Въпреки горчивите сълзи Алекс се засмя. Сладкия му смях беше като музика за ушите на човекът, който вече стоеше пред входната врата и се опитваше да сдържа сълзите си.

Чу се отваряне на врата, а след това и стъпки. Алекс се изплаши, но силно вярваше, че това е любовта му. И се оказа прав.

Алекс стана бързо от мястото си на пода и прегърна Джейк, който от своя страна обви крехкото тяло на Алекс с ръцете си.

-Обичам те!

:)